Често, понякога много леко, на хора се дава името, което големият Симеон Радев популяризира чрез заглавието на най-известната си книга – „Строителите на съвременна България“. Сред всички тях, за някои това определение е изпълнено със съдържание, а за други е по-малко вярно. За трети – по-добре е дори да не бъдат описвани на едно и също място с героите от тази история. Някои от важните личности – „строители“, преобразяват видимо и съществено новоосвободената Родина, а всъщност даже не са родени в нейните земи. Дали това прави техния принос за София по-маловажен? Дали не са просто наемници и имигранти? Само заради печалбите ли го правят? Има много примери за сгради, предприятия, произведения на изкуството и бизнеси в столицата на новата държава, създадени от чужденци с „български сърца“. Всички те са допринесли за развитието на града ни, превръщайки го в красивия център на държавата, който е днес.

Братята Прошек идват в България с идеята да реализират идеите си, но и да опознаят тези чужди и непознати земи. Причината, поради която остават тук, обаче, е желанието им да я направят едно по-добро място за живот на всички. В неосвободените още български територии, част от Османската империя, пръв идва Иржи Прошек, по-големият брат. Роденият близо до Прага през 1847 година чех бързо се „замесва“ с младите български революционери в нелегалната им дейност, като ги укрива и снабдява с оръжия. За целта използва средства, предназначени за строителството на железопътната линия. Твърди се, че е бил личен приятел и на Левски, на когото помага, но без да успее в тайното дело по неговото освобождаване от турски плен. Легендата казва, че докато Иржи организира група, която да пресрещне конвоя с пленения Апостол на свободата при предполагаемото му изпращане в Цариград, те научават, че Левски е осъден и обесен в София.

Веднъж включил се в борбите на новите си съграждани, той не спира до там. През 1877 година, по време на Руско-турската освободителна война, когато османските войски се отправят към Шипченския проход, именно действията на Прошек предизвикват закъснение, което им коства поне 30 часа забавяне. Той знае за предстоящото нападение и организира демонтирането на участък от 200 метра от железопътната линия. В тези ключови часове българските войски успяват да получат подкрепление, което им осигурява победата на връх Шипка. А това, вероятно повлиява и на цялостния изход на войната за освобождение на България.

След като по-големият брат отдавна е обикнал българите и се е установил в тяхната страна, тъкмо след Освобождението, в София идва и по-малкият брат – Теодор Прошек. Той е роден през 1858 година и израства в Австро-Унгария, където получава диплома и образование на високо ниво. Малко след пристигането му в България, двамата братя решават да отворят бирария, като по този начин да запознаят българите с един от символите на родната си Чехия – бирата. Пречка за това е, че преносът ѝ от Чехия до София е скъп и труден. Разбира се, те намират друго решение, което е и най-логичното – отварят както изба, така и фабрика, където да се произвежда новата за България напитка. От където тя да се пренася до бирарията по-бързо и по-евтино. Перфекционизмът им ги кара да направят проучвания за всичко – терена, изворите и водните кладенци, качествата на водата и другите съставки. Това е причината пивоварната да е и първата сграда в София с генератор за ток, нещо невиждано до тогава в столицата. Чудото е още по-голямо и поради това, че когато е необходимо тя захранва с електричество дори и Княжеския дворец. Очаквано, професионално създаденият от братя Прошек бизнес, процъфтява и продължава да се развива успешно до 1947 г, когато пивоварната е национализирана.

След като двамата Прошек са толкова успешни в България, то през 1889 година, друг техен роднина – Вацлав Прошек, също е решен да впише името си в историята, като „строител“ на новата държава. Той съставя план за построяването на нещо, което се превръща в една от емблемите на София – Лъвов мост. Проектираните четири лъва трябвало да символизират четирима книжари, убити година преди Освобождението от османските власти, заради притежание на бунтовнически книги. Проектът бил осъществен до края на 1890 г, но това не би било възможно ако не е било щедрото дарение на Иржи и Теодор, платили 260 000 златни лева за построяването му. Едва ли е очудващо, че малко по-късно те взимат участие в построяването и на Орлов мост – друг от софийските символи от времето на братя Прошек до днес.

Спонсорирането на такива проекти, строежът и създаването на сгради и бизнеси са, колкото амбициозни, толкова и успешни. Впечатление правят и много други техни дейности – участието им в създаването на ЖП Гарата, сградата на Народното събрание, Варненското пристанище, тухларница, църква, както и една от първите печатници в България и първата такава в град София. Захващат се с още много неща, всяко, от които успешно и за тях, и за новата им родина.

И след всичко направено за развитието на страната и нейната столицата, те вече се чувстват българи. Чехите, прекарали толкова време в България и дали толкова много от себе си за нея, показват отношението и любовта си към този народ по още един много по-личен начин – Иржи Прошек променя името си на Георги, а Теодор вече е Богдан. Разбира си, те кръщават и децата, и внуците си с български имена. Следващите поколения също следват тази традиция, дори и след като напускат България след 1945 г.

Дълги години, приносът на братя Прошек към София е бил забравен, но с началото на 21 век признателността към тях се подновява. По случай 170 години от рождението на Иржи, през 2017 година известният скулптор Георги Чапкънов създава паметник на двамата братя на същото място, където е била и пивоварната, на площада, кръстен точно на тях – „Площад Прошек“. Също така, по това време се възобновява и производството на бирата „Братя Прошек“, лимитирано издание по тяхна рецепта.

Братя Прошек са родени в Чехия, тогава част от Австро-Унгария, но тук те прекарват голяма част от живота си, тук умират, тук са и погребани. С всяко свое действие, те доказват любовта си към тази „чужда държава“ и правят всичко, за да я превърнат в мястото, на което искат да живеят и в своя втора родина. Участват в много от важните проекти за развитието на София и днес името им се знае навсякъде. А това, че не са родени в България не им пречи да са големи българи – строители и родолюбци.

Използвани източници:

https://bulgarianhistory.org/bratya-proshek/ 

https://newme.bg/articles/chehite-proshek 

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D1%80%D0%BD%D0%B0_%E2%80%9E%D0%91%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%8F_%D0%9F%D1%80%D0%BE%D1%88%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B8%E2%80%9C 

Виктор Топалов; „Бохемска София: Истории от жълтите павета“, 2021

Снимка: Личен архив

Материалът е изготвен от Деница Василева, ученичка в Първа английска езикова гимназия, гр. София, за ученическия конкурс-обучение „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“

Организатор на конкурса „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“ е фондация „Добрият пример“, носител на правата и организатор на ученическия конкурс-обучение „Работилница за репортери“ и издател на книгата-сборник с най-добрите произведения на участниците в Работилница за репортери: „Разкажи за твоята България“

Събитието се осъществява с финансовата подкрепа на Столична община

Медийни партньори на конкурса са: bTV Media Grоup, БНТ, Bulgaria ON AIR, Euronews Bulgaria, БНР, Дарик радио, FM+, Teen Station, EspressoNews, b2b Media, BulFoto

Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR, Катедра „Медии и обществени комуникации“ – УНСС

Да скочиш в дълбините на света му,

Докоснат от вълшебните му думи,

Откриваш град неподозирано мечтан

Магия, смисъл,  пътя помежду ни

Градът е същия, обикваш го, макар да те боли

От болката се учиш да го пазиш

Духът на Стара София кипи,

А Виктор Топалов не спира да разказва…

Имала съм много странни срещи в живота си, но като вчерашната – никога. Думи, които идват сякаш от друго място и от друго време… Разказ, който те отвежда в друго измерение…

Спотайвам се  в един ъгъл, притихнала, щастлива, окрилена, невярваща на очите си … Наоколо гъмжи като в кошер. Усеща се аромата на прясно изпечено кафе. Задимено е от ориенталски тютюн, но ясно мога да различа образите. Елин Пелин седнал сам на една маса до прозореца откъм „Царя“. В  другия край с незапалена цигара в дясната ръка, концентриран в белия лист пред него, Йордан Йовков, допива кафето си. И той е сам и пише, пише своите разкази . На една маса са седнали Елисавета Багряна и Дора Габе, похапват нещо сладичко и шумно спорят. Тук са Професор Асен Златаров, Богдан Филов, Никола Петков , Маша и Дечко Узунови, Професор Александър Балабанов, Яна Язова …Опънат като струна, Коста, единствения сервитьор, носи кафето на Сирак Скитник, с вътрешната убеденост, че върши най-важната работа на света. Свикнал е да записва „в сметката“ до следващия хонорар, поръчките на редовните си клиенти, знаейки, че може би никога няма да бъдат платени. Да, това е Сладкарница „Цар Освободител“ или писателското кафе или просто „клюкарницата“.

Няма го…Унищожено е … Стоя безмълвна на ъгъла на „Раковска“ и „Цар Освободител“. Унищожено е завинаги през 1977 г. Сега е само една безлюдна градинка…с две пейки и красиви цветя. Един разказ и аз бях там, в сладкарница „Цар Освободител“. Колко красиво и истинско беше….

Щастлива съм, че  познавам  разказвача, на най-интересните истории за Стара София, Виктор Топалов и неговата „Бохемска София“. Той ме заведе в родния ми град. На улиците, на които знам всяко паве, всяка шахта и всеки прозорец с всяка саксия. Обаче не бях там. Не бях в София, която познавам и наричам своя. Не чувах хилядите коли, не виждах безкрайно високите сгради, скриващи небето. Той ме заведе в Бохемска София. Където всяко кътче мирише на поезия и във всяка къща се пише история.

С нескрита любов ми разказа  как е открил призванието си  –  пазител на неразказаната история на София. За първи път чува непознати разкази за столицата от учителката си по география. От тази малка искрица у него започва да гори пожар от любопитство. Пламъкът поддържа и удивителната му колекция от софийски книги, която надхвърля 250 тома. Сред тях е и „Тристахилядна София и аз между двете войни“ на Драган Тенев, която завинаги променя професионалния му път.

Когато фамилната бръснарница затваря, студентът по право , започва да работи като екскурзовод. В началото прави турове  из София само за чужденци, но открива, че в пъти по-интересно е да работи с българи.

Няма как да останеш безразличен, когато този млад мъж ти разказва история за София. Очите му горят,  сърцето му говори, иска да ни пренесе във времето …За него историята на София е страст, на която е посветил живота си.

Проектът му „Бохемска София“ е  създаден в края на 2019 г. и започва като блог с любопитни факти, снимки и истории от културното минало на София, а не след дълго се появяват и пешеходните обиколки из града.

„За мен те винаги са били най-добрият начин, по който може да се оживи градското пространство – споделя Виктор. – Все повече хора ежедневно проявяват интерес към мястото, на което живеят, любопитни са да научат историите на улиците, по които ходят и на сградите, покрай които минават всеки ден.”

Негова любима тема е Следосвобожденска София. Тогава тя е увеличила населението си повече от 100 пъти само за 140 години. За този период София е съумяла да се превърне от град без нито една административна сграда в европейска столица, която чисто културно, архитектурно и градоустройствено по нищо не отстъпва на повечето централноевропейски столици. Това е скок, с който малко други градове е Европа могат да се похвалят.

„Именно това чувство искам да създам у нашите посетители – чувството на гордост, че са жители на една достойна европейска столица.”  -казва Виктор.

Виктор прави обиколките си тематични. Разделил е бохемските си разкази на „Кварталът на писателите“, „Кварталът на артистите“, “Кварталът на художниците“, „Шепа градски истории“ и още много други. Интересът е голям, тъй като хората искат да усещат града си по-добре. Лесно можеш да ги въведеш в дълбочината на историята, но това поставя и по-големи изисквания винаги да „добави и още нещо в повече – пикантно, любопитно, ново“.

А как увлича хората в своите бохемски истории? И това ми разказа. За него има една много интересна златна среда, която е трудна за постигане и тя включва позната личност и непозната история. Това ти казва, че един човек, за когото си чувал много, за когото си учил в училище, чел си неговите книги и си гледал неговите картини, изведнъж те изненадва и се оказва, че не знаеш всичко за него. Често това се превръща в причина за много хора да се върнат към тази фигура и отново да се потопят в това, което тя може да им даде. Обратното – неизвестна фигура и популярна история. С „Бохемска София“ се опитва и да говори за хора, които не са много познати, но пък са допринесли много за развитието на София или на България.

Трябва да си любопитен, да търсиш, да имаш отворено съзнание , за да откриеш истината за София. Изборът да бъдеш отворен към света  е личен  и самият ти трябва да си готов за него. В тези моменти всичко и всеки  около теб може да ти бъде учител. Съседката от кооперацията, стара книга за София, прашните дневници на някой от прочутите софиянци, старите снимки от скрина на баба, та дори и надрасканите плочи на стария грамофон.

Траен отпечатък в съзнанието му , остават срещите с три жени .Те са част от учителите му за Стара София.

През пролетта на 2020 г. обикаля софийските улици, когато се спира пред паметната плоча на поетесата Елисавета Багряна. Вижда, че към прозореца на първия етаж се задава жена, която го заговаря. Очаква да му се скара за това, че снима фасадата на жилищната кооперация, в която живее, но тя го изненадва по най-хубавия начин: „Искате ли да Ви разкажа повече за моята любима съседка Елисавета Багряна?“ Често след тази среща Виктор минава през красивата жилищна кооперация само за да разговаря отново  и отново с г-жа Радонова и да се потопи в нейните любопитни истории.

След излизането на първата му книга от поредицата „Бохемска София“ получава обаждане от  г-жа Наталия Минкова, която съхранява ръкописните мемоари на своя дядо – един от първите български журналисти – Петър Завоев. Кани го в дома си, за да му разкаже повече за дядо й и делото му. Не след дълго Виктор държи в ръцете си непубликуваните спомени на един от най-активните хроникьори в Стара София. Между страниците се разкриват подробности за емблематичното „Арменско кафене“, софийските чешити, пускането на първия електрически трамвай в града и т.н.

Последната история, която споделя, отново ни отвежда сто години назад във времето. При една от редовните пешеходни обиколки се запознава с адв. Ирена Георгиева. Тя съхранява спомените на прадядо си-акад. Славчо Дреновски – преподавател, народен представител, генерален консул и търговски съветник в Прага през първата половина на миналия век. В тях той разказва за срещите си с някои от най-видните общественици за времето си, за атентата в храма „Св. Неделя“, за посещенията си в Царския дворец и ресторант „Алказар“ и много други софийски истории.

Виктор е категоричен: „Истории като тези ме карат да продължавам да търся непознатите факти от миналото на моя роден град. Благодарен съм на всеки, който ме подкрепя в това вълнуващо приключение. Сигурен съм, че с общи усилия ще успеем да съхраним духа на стария град!“

Задавала съм му въпроса защо точно „Бохемска София“ .

В бохемска София хората на изкуството са поставени на духовен пиадестал. Но въпреки славата, техният живот не е лек. В онези оскъдни години художникът Иван Милев гори свои картини, за да разпалва печката си, младият Александър Балабанов редовно прекарва нощта в Княз-Борисовата градина, Димчо Дебелянов дава последните си пари за приятелски почерпки в пивница „Батенберг“, а Алеко Константинов, когото цяла България познава, не може да си позволи цигари. Всички те, обаче, без колебание преследват своята мисия – да творят в името на изкуството. Духът на бохемска София е описан най-добре от писателя Константин Константинов:

„Поколението, на което принадлежа, не познаваше, за своята съкровена работа, думата занаят: то вярваше само в призвание. Ние вярвахме в първичното значение на думите свобода, достойнство, чест, дълг и човещина и направихме от тая вяра смисъл на живота си. Това поколение не искаше от никого да му дава – то знаеше, че трябва да служи на тая земя и на тоя народ, за да им се отплати за щастието, че са го въвели в живота.”

„Бохемска София“ олицетворява духа на София, който той обича, хората на изкуството, които минават през какви ли не трудности, за да се превърнат в големи творци. Възхищава се на хората на изкуството, но избрал комфорта да разказва за тях и по този начин да вдъхновява днешните хора на изкуството.

Винаги разказите му са с чувство и с език, по-скоро типични за езика от онова време. В страницата си стреми да покаже, че историята е изпълнена с много забавни, човечни и сърдечни истории .

Ако шума на жужащата София притихне поне за малко и се заслушаме  в другите и в себе си, ще си дадем сметка за какво говорим и мислим непрекъснато напоследък – пари, болести, войни, страх, недоволство, гняв, корупция, кражби, оставки, избори… Водим непрекъснати  битки за превъзходства и притежания. Спорим непрекъснато кой е по-недостижим. С неуважение. С насмешка. С осъждане.

Може би и ние трябва поне малко да се докоснем до бохемския живот. Да вървим в София с гордост и мисъл, че на тези павета като река се струели изкуство, поезия и бохемска философия за живота. Да обичаме София не само заради модерната и светлина, да си спомняме за нея и като дом, приютил гения, за когото учим цял живот.

Идеалите на  „Бохемска София“ ще ни дадат формулата как да  подредим знанията и идеите си в общ път към това да превърнем града и света около себе си в по-красиво място, в което да цари хармония между богатствата на миналото и  надеждата на бъдещето.

Виктор Топалов стартира със страницата „Бохемска София“, но напълно естествено идва и продължението на проекта му .Той става автор на книгата „Бохемска София: Духът на стария град“ и съавтор и съставител на „Бохемска София: Истории от жълтите павета“. През 2022 година стартира подкаста „Бохемска София разказва”, а от 2023-та води рубриката „Софийски разкази” в предаването на БНР – Радио София „Легендите на София”.

Всеки си мисли, че познава градът си, само защото се е родил и израснал в него. Грешка. Има толкова много неразказани и неоткрити истини за нашата София. Знам всеки един от нас таи някъде дълбоко в себе си любопитството и желанието да научи  повече, а Виктор с удоволствие  ще извади някой интересен разказ, за да ни заинтригува.

Това е той – събирач, пазител и разказвач на историята на София. Мисля, че хората като него  изразходват много енергия, за да изпълнят мисията си . А нашата София с благодарност зарежда сърцето му, за да има сили за следващите инициативи.

Когато Вселената  ти изпраща спасител, тя разговаря  с  душата ти . Стъпка по стъпка, дума по дума, история след история, намираш правилният  път за теб. Избираш път и просто продължаваш . Остава ти единствено да крачиш по пътя с благодарност. И най-важното  – да ги разпознаеш :спасителя и спасението си…

Дълго време си мислех за нашата стара София след срещата ми Виктор. Знам, че пътят ни е един, да пазим и обичаме историята й, да съхраним духът й. А докато има хора, като Виктор, това ще бъде лесно. Един човек завинаги променил начина, по който хората възприемат София, карайки ги да виждат не просто улици и сгради, а да виждат история  и  писателите, художниците, артистите, архитектите, чийто дух продължава да пулсира в сърцето на града.

Разказан, уморен, градът заспива в самота,

В светлини утихнал,  примирен,

В очакване на нова доза суета,

В очакване на утрешния ден!

И ново място ще открия, и нов път ще извървя,

Спасението ясно аз ще видя, спасителят … е  може би това

Аз знам градът ще пазя, ще обичам,

Във вярност безкомпромисна ще му се вричам

И сигурна съм този дух ще съхраня!

Духът на сила, дълг и светлина!

Материалът е изготвен от Емили Караколева, ученичка в 22 СЕУ „Георги Стойков Раковски“, гр. София, за ученическия конкурс-обучение „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“

Организатор на конкурса „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“ е фондация „Добрият пример“, носител на правата и организатор на ученическия конкурс-обучение „Работилница за репортери“ и издател на книгата-сборник с най-добрите произведения на участниците в Работилница за репортери: „Разкажи за твоята България“

Събитието се осъществява с финансовата подкрепа на Столична община

Медийни партньори на конкурса са: bTV Media Grоup, БНТ, Bulgaria ON AIR, Euronews Bulgaria, БНР, Дарик радио, FM+, Teen Station, EspressoNews, b2b Media, BulFoto

Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR, Катедра „Медии и обществени комуникации“ – УНСС

От малка майка ми е била хубаво дете с буйна, къдрава коса. Очите са ѝ големи и с кафяв цвят.

Тя е била ученолюбиво дете. Мама е много деликатен и чувствителен човек, винаги е внимателна с хората, с които говори. Умее да танцува и рисува.Като малка, тя бързо се е сприятелявала с децата навън.

Искала е много да стане отличен спортист, даже е тренирала баскетбол. Била е добра, но са я приели в престижна гимназия и така и не продължава със спорта. Когато мама е била в гимназията, е гледала един сериал на име  ,,Спешно отделение”. Гледала как докторите и сестрите се борят за живота на пациентите. Оттам тя се мотивирала. И затова става медицинско лице на гр. София  и е отлична анестезиологична сестра.

В момента мама учи второ висше образование. Избрах да пиша за нея, защото в моите очи, тя е истински герой, помага  всеки  ден на стотици хора. Нейната професия е много интересна, но и тежка.

От  моята ранна детска възраст  е  постоянно с мен. Най вече, когато имам висока температура или ми е лошо, винаги се грижи аз да съм добре. Понеже бях палаво дете постоянно ме пазеше да не се ударя. Научи ме на много неща, да броя, да си връзвам обувките, да рисувам, но най-вече и ме научи да бъда добър човек.

Моята е майка е прекрасна, не само с професията си, но и с личните си качества. И благодарение на нея и нейните грижи съм станала това, което съм сега. Гордея се с нея.

Материалът е изготвен от Роберта Хаджийска, ученичка в 153 СУ „Неофит Рилски“, гр. София, за ученическия конкурс-обучение „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“

Организатор на конкурса „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“ е фондация „Добрият пример“, носител на правата и организатор на ученическия конкурс-обучение „Работилница за репортери“ и издател на книгата-сборник с най-добрите произведения на участниците в Работилница за репортери: „Разкажи за твоята България“

Събитието се осъществява с финансовата подкрепа на Столична община

Медийни партньори на конкурса са: bTV Media Grоup, БНТ, Bulgaria ON AIR, Euronews Bulgaria, БНР, Дарик радио, FM+, Teen Station, EspressoNews, b2b Media, BulFoto

Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR, Катедра „Медии и обществени комуникации“ – УНСС

Модата днес е изкуство, в което се твори”, уверено заявява ерудираната млада дизайнерка Пелагия Видинска в интервю, дадено за вестник „Моден журнал”.

В следосвобожденска България удовлетворението от постигнатия чрез колективен труд национален идеал започва да избледнява, защото на негово място се появява ново предизвикателство пред българското общество, а именно да изгради собствена държава, която да функционира и да се развива по подобие на вече напредналите в икономически, технологичен и политически план свободни страни.

За целта е необходимо модернизиране на новата столица София, която да отговаря на стандартите за европейска столица. Освен в административната система, нововъведенията трябва да започнат да навлизат и в ежедневните навици на вече свободните граждани, съответно в поведението, в манталитета, а дори и в облеклото им. В това отношение Пелагия Видинска е личността, която оставя своя отпечатък в българската модна история, благодарение на своите революционни за времето си дизайни, вдъхновени от утвърдени имена в световната мода като Коко Шанел и Жана Ланвен, примесени с автентични български мотиви.

Пелагия Видинска е родена през 1896 година. Баща й е бил фелдфебел Тодор Кръстев, който служел в Пловдив, но поради временно преразпределение на полка му във Видин, той получава прякора “Видинлия”, който по-късно става и негова официална фамилия, а съответно и фамилно име на дъщеря му. Семейството на Пелагия оценявало значението и предимствата на доброто образование, затова и записали дъщеря си в елитната Солунска гимназия, където девойката изучила френски и немски език. Отличното владеене на тези два чужди езика в последствие изключително й помогнало в професионалния й път, тъй като тя имала възможността свободно да общува с някои от най-влиятелните модни къщи в Европа.

Пелагия е описвана като прецизна в работата си и винаги стремяща се към съвършенство до най-малкия детайл. Затова и в производството на дрехите използвала единствено висококачествени материали. Що се отнася до личния й стил, дизайнерката залагала най-често на костюм в две части или рокля, но не носела панталон. Особено внимание отделяла на аксесоарите – шапка, шал, ръкавици, които били неизменна част от тоалетите й.

Ателието на знаменитата модистка на няколко пъти променяло своето местополжение, докато не се установило на „Леге“ 6. Ежедневно то било посещавано от уважавани дами от висшето общество, включително аристократки, актриси, известни писателки като Елисавета Багряна и Дора Габе, певици като Мими Балканска и Леа Иванова, съпруги на държавници, както и самата царица Йоанна.

Големият глас в българската музика – Леа Иванова се качва на сцената на “Казиното” (днес – Софийска градска художествена галерия) за първи път, облечена в “черна карирана поличка с бяла блузка и шалче” по модел на Пелагия Видинска.

През 1928 г. дизайнерката подготвя модно ревю в кино “Роял” (днес – Театър българска армия), на което са представени както модели, повлияни от френските тенденции за ежедневно и официално облекло, така и български народни носии от различни фолклорни области, кръстени в съответствие с региона, от който произхождат, например “Македония”, “Ловеч”, “Шопкиня” и т.н. Така изобретателната дизайнерка открива начин да преплете модерните европейски силуети с традиционните български шевици и да създаде изключително творение, успяло да привлече вниманието на големи модни къщи чак във Франция.

Деветосептемврийският преврат от 1944 година променя живота на Пелагия Видинска, която сама в продължение на години успешно си проправя път към висините в модния свят и към сърцата на стотици български жени. Новата власт й отнема модната къща, но съдбата е достатъчно благосклонна, че да й даде шанса да продължи дизайнерската си дейност. Тя създава костюмите за Държавния ансамбъл, а също така работи и по моделите на сценичните костюми за постановките в Народния театър.

Българската Коко Шанел умира през 1960 година, но споменът за нея, нейното творчество и принос в изграждането на стил и естетически усет у софийските граждани подсеща, че успехът е плод на усилено учение, труд и пълна отдаденост на избраната мисия, а истинското творчеството започва там, където се пропуква бариерата между традиционно и модерно, между Западно и Източно, за да се роди нещо ново и неповторимо с есенция от вече утвърденото.

Използвани източници:

https://bulgarianhistory.org/pelagia-vidinska/

https://bnr.bg/post/101275919/pelagia-vidinska-diktuvala-modata-v-carstvo-balgaria

https://divamagazine.bg/pelagia-vidinska/

https://www.whoarethey.bg/moda-domakinstvo/

Материалът е изготвен от Йоана Кънчева, ученичка в 73 СУ с преподаване на чужди езици „Владислав Граматик“, гр. София, за ученическия конкурс-обучение „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“

Организатор на конкурса „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“ е фондация „Добрият пример“, носител на правата и организатор на ученическия конкурс-обучение „Работилница за репортери“ и издател на книгата-сборник с най-добрите произведения на участниците в Работилница за репортери: „Разкажи за твоята България“

Събитието се осъществява с финансовата подкрепа на Столична община

Медийни партньори на конкурса са: bTV Media Grоup, БНТ, Bulgaria ON AIR, Euronews Bulgaria, БНР, Дарик радио, FM+, Teen Station, EspressoNews, b2b Media, BulFoto

Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR, Катедра „Медии и обществени комуникации“ – УНСС

Всеки ден минавам покрай сградата на литературния музей „Петко и Пенчо Славейкови“ на улица „Раковски“. Предполагам, че много от нас я разпознават отвън заради външната витрина и паметната плоча с лицата на двамата поети. Влизайки в нея, се пренасяме към годините, в които родът Славейкови е живял и творил. Огромната библиотека с редки книги, стаите със старинни предмети, носещи спомена за великите дела на бащата и сина,  ни представят автентичната обстановка на тогавашната къща на Славейкови. Позволяват ни да се откъснем поне за миг от скъпите луксозни интериори в съвремието и да се докоснем до епохата на тези важни личности от обществения и литературен живот на България, в която  са създавали великите си произведения. Цялата заслужена слава на Пенчо и Петко Славейкови обаче скрива личността на една тяхна роднина, която запазва до голяма степен паметта за тях и учредява музея, за който говорих допреди малко. Това е Светослава Славейкова – внучка на Петко и братовчедка на Пенчо.

С риск да си отиде рано от този свят заради болното си сърце, майката на Светослава – Пенка Славейкова, избира да има дете. За съжаление лошата прогноза се сбъдва и тя умира три седмици след раждането на дъщеря си, през 1896 година. Тази майчина саможертва сякаш оставя в Светослава всеотдайността и обичта, за която познавалите я свидетелстват. Бащата – Тихол Чанков е минен инженер в Перник и пренебрегва тежките условия, в които живее със семейството си, което най-вероятно довежда до болестта на Пенка. След като и той умира млад, дъщеря му се превръща в „сирачето” на Славейкови. Говори се дори, че тя е осиновена от Пенчо Славейков. Той много я е обичал и я е държал на коленете си, когато е била малка, както разказва самата тя по-късно. През годините двамата все повече се сближават. В спомените си Светослава описва и тогавашната къща на Славейкови: „Родена и израснала на това място, спомням си голямата градина с дървета и цветя, дървения пармаклък на каменни основи откъм площада, голямата порта. Спомням си и мъничкото дървено „Кафене Баши”, малко изкривено, облегнато на нашата ограда, винаги задимено, пълно с хора и глъч. Площадът носеше същото име…”.  Този площад днес е познатият на всички  „Славейков”.

В младостта си Светослава живее в пансион в Мюнхен, заедно с Елисавета Багряна, която остава нейна близка приятелка до края на живота ѝ. Двете прекарват заедно свободното си време, като споделят вълненията си, четат писмата си от България, посещават музеи, радват се на оскъдната храна, която имат. В спомените си Багряна говори за Славчето, както я нарича : „неуморна в интереса си към книгите и  към изкуството”.

Светослава Славейкова е човек с изключително богата култура. Присъства на срещи в различни музеи в Европа, знае английски, немски, френски и руски. Още от дете общува с елита на българското общество тогава. Сприятелява се с много от близките на Пенчо Славейков и с различни поети и писатели като Дора Габе, Елена Снежина, д-р Никола Михов, Андрей Протич, Екатерина Каравелова и други. В мемоарите си тя пише за срещите си с гостите, посещавали Пенчо в стаята му: „В тази стая идваха д-р Кръстьо Кръстев, П.Ю.Тодоров, по-късно Боян Пенев с жена си Радина Ернарайс, художниците Никола Михайлов и Никола Петров, английският поет Бърлейн, с когото преведоха една книга български народни песни(…)”.

Багряна определя още приятелката си като свръхемоционална, авантюристична натура, отдадена на приятелите си и най-вече на рода си. Именно заради тази отдаденост и обич към роднините, Славейкова прави обиколка през 1936 година, като събира сведения от всяко място, на което те са се помещавали с цел да създаде музей в София, който да опазва нематериалните и материалните им блага и спомена за тях.

Музеят отваря врати чак през 1951 година след скандали с властта и то не в истинската къща на Петко и Пенчо Славейкови, а в собствения апартамент на Светослава, който тя подарява на държавата. Той се намира на настоящия адрес улица „Раковски“ 138 в София и съхранява огромното веществено и духовно богатство на Славейковия род.  Един от първите посетители на музея – поетът Николай Лилиев пише : „Духът на Петко Р. Славейков и на Пенчо Славейков може да бъде напълно спокоен: техният музей е нареден с такава нежна грижа, каквато само тяхната скъпа памет заслужава.“

При възстановката на интериора на дома, Светослава прави всичко сама, без помощта на художници и архитекти. Това е един от най-богатите литературни музеи, опазил над 80 000 листи ръкописни материали, свързани с делото на Петко и Пенчо Славейкови, както и на други именити представители на фамилията, сред които и тези на Петковите синове Иван, Рачо и Христо. Интерес будят и книжовните следи от творческото сътрудничество и интимното приятелство между автора на „Сън за щастие“ и писателката Мара Белчева. Значителна част от документите по създаването на музея от Светослава Славейкова и по подготовка на нейните проучвания за дядо ѝ и вуйчо ѝ също са част от колекцията на музея. И така до днес, благодарение на малко известната Славейкова, това е един от музеите с най-добре съхранени артефакти, сред които и книги с истинските подписи и печати от библиотеката на Пенчо Славейков.

Всеки път, когато минавам пред вратите на литературния музей на улица „Раковски“, оттук нататък и всеки път, в който влизам в бароковите простички стаи със старовремските мебели, искрящи не толкова с изобилие и фалш, колкото със спомени и скрита история, ще си припомням вече не само за дейността на Пенчо и Петко Славейков, а и за невероятния пример на Светослава Славейкова. Ще срещам в мислите си доброто ѝ, умно лице, ще рецитирам наум стихотворението на любимия ѝ братовчед „Моето внуче“, посветено на самата нея и най-вече ще се вдъхновявам от делото  ѝ, оставило ни  литературния музей.

Материалът е изготвен от Анастасия Трейман, ученичка в 9. ФЕГ „Алфонс дьо Ламартин“, гр. София, за ученическия конкурс-обучение „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“

Организатор на конкурса „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“ е фондация „Добрият пример“, носител на правата и организатор на ученическия конкурс-обучение „Работилница за репортери“ и издател на книгата-сборник с най-добрите произведения на участниците в Работилница за репортери: „Разкажи за твоята България“

Събитието се осъществява с финансовата подкрепа на Столична община

Медийни партньори на конкурса са: bTV Media Grоup, БНТ, Bulgaria ON AIR, Euronews Bulgaria, БНР, Дарик радио, FM+, Teen Station, EspressoNews, b2b Media, BulFoto

С леко учудване детето прочете надписа „Кино Влайкова“.

– Тате, защо се казва така? – попита то баща си.

– Влайкова е жената, която го е направила това кино.

Детето беше втренчило погледа си в малката жълта сграда, която все още му приличаше на някакво старо кафене и не можеше да си представи как може това да е кино. Беше твърде малко, а името му беше толкова странно…

Днес почти всички, минаващи по улица „Иван Асен II”, подминаваха без капка възторг нестандартното име на киното. Знаеха, че то съществува, но не възприемаха името „Влайкова“ като прилежащо на човек, ами красиво съчетание от букви, което просто съществува.

Мария Влайкова е третата съпруга на известния писател Тодор Влайков. Въпреки популярността на съпруга си, тя не остава скрита в сянката му. Вярваща в силата на образоването, през 1926 година тя дарява киното си на Министерството на народното просвещение.

Рядко се случва човек да притежава собствено кино, а още по рядко и да го дари в името на някаква величествена идея. Така Мария Влайкова остава и до днес една от най-интересните жени, допринесли за благото на София.

Историята на малкото жълто кино започва в далечната 1924 година, когато се ражда и идеята за него. В така наречения „Малък Париж“[1], Мария Влайкова притежава земя, на която решава да основе киносалон със собствени финанси. Строежът започва през 1925 година и сякаш се превръща в едно от вълшебствата на квартала, наричан в наши дни – „Яворов“. Водена от любовта си към изкуството самата Мария Влайкова помага в строежа, заедно с мъжа си. Изумен от подвига на семейството, Ран Босилек разказва в един от спомените си как е видял Мария и Тодор да нареждат камъни и тухли.

По онова време Мария Влайкова е на 54 години, което е още един повод за възхищение. На възраст, в която всеки се стреми да намери перфектното място за отдих, тя намира сили да следва най-искрената си мечта. Решена на всичко, тя ипотекира цялото си имущество и изпада в множество дългове, които в последствие са поети от Министерството на народното просвещение.

По професия Мария е учителка. След като завършва образованието си, преподава в Охрид, а после се премества в София, където се омъжва за Тодор Влайков. В учителските й години се появява и самата идея за принос към образованието – „Още тогава у мене се зароди желанието да помогна с нещо за успяването на просветното дело в родината. Много години се изминаха, много несполуки и злочестини сполетяха родното племе и родната земя, но това мое желание не ме напусна. Аз останах вярна на своето желание и досега.“

За себе си тя признава, че е голяма любителка на изкуствата, а по-точно театъра – „…възхитена от красотата на хубаво изпълнените опери и драми от добри артисти, в последно време желанието ми да спомогна на народната просвета се насочи към мисълта, че тя може да се прояви именно в делото на преосмисляне на народния наш театър.“ Така тя взима решението да основе салон, който е подходящ за театър, но и кино. Мария Влайкова вярва, че именно новото изкуство – кинематографията, ще е основополагащо за развитието на младите.

За онова време мисълта, че киното може да бъде част от образованието, е революционна и нестандартна, но и много мила за влюбилите се в него. В наши дни, когато живеем във века на технологиите, сякаш не забелязваме красотата на обучението чрез изкуство. Приемаме часовете, в които гледаме някой филм за почивка, а „халтурата“ тихо се промъква между чиновете.

Напук на благородната й кауза, съдбата се „отблагодарява“ на Мария Влайкова с болест, в следствие, на която тя умира десет месеца след завършването на киното. В очакване на смъртта тя пише: „Моето желание е след моята кончина салонът ми да бъде в пълно владение на Министерството на народната просвета, което да разпорежда от приходите на салона, да се подпомага народното театрално дело.“ Дарението е прието, а по-късно от приходите на киното са разпределени стипендии на различни български творци по изискания на самата Влайкова.

След основаването на киното то преживява какво ли не. Едни от най-пагубните му моменти са неговото прекръстване на „Кино Виктория“ през 1942 година и опожаряването му по време на бомбардировките в София през 1944 година. В тези години то губи най-ценните си неща –  съответно спомена за делото на Мария Влайкова, както и целия си инвентар, който е бил една от големите помощи за българската култура.

Днес салонът е отново с името на своята създателка, но и с ново оборудване за прожектиране на филми. Част е от читалище „Антон Страшимиров“ и е домакин на множество филми от най-различни фестивали. Макар и така, то пак е едно по-малко известните кина в столицата. Може би още Мария Влайкова го е предвидила за по-сантименталните хора, които откриват магия в изкуството.

Докато пиша това и гледам снимката на госпожа Влайкова, си мисля, че въпреки строгия й поглед, бих искала да отида на кино с нея, както с госпожата по български език ходим на театър… Така Мария Влайкова не просто се превръща в пример за учителите, но и за учениците, защото с делото си тя доказва, че и най-големите мечти са възможни.

Материалът е изготвен от Ирина Тилова ученичка в 18 СУ „Уилям Гладстон“, гр. София, за ученическия конкурс-обучение „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“

Организатор на конкурса „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“ е фондация „Добрият пример“, носител на правата и организатор на ученическия конкурс-обучение „Работилница за репортери“ и издател на книгата-сборник с най-добрите произведения на участниците в Работилница за репортери: „Разкажи за твоята България“

Събитието се осъществява с финансовата подкрепа на Столична община

Медийни партньори на конкурса са: bTV Media Grоup, БНТ, Bulgaria ON AIR, Euronews Bulgaria, БНР, Дарик радио, FM+, Teen Station, EspressoNews, b2b Media, BulFoto

Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR, Катедра „Медии и обществени комуникации“ – УНСС

Когато живеем в голям град като София, ние ежедневно се срещаме и общуваме с много и различни хора. Някои от тях познаваме бегло, други допускаме до сърцето си, а трети стават наши вдъхновители.

Днес ще ви разкажа именно за един от тези третите, изключително ценни и рядко срещани личности, които влизат неочаквано в живота ни, променят мирогледа ни, водят ни към едно съвсем различно от досегашното ни мислене, преобръщат  ценности и приоритети и ни отварят очите за истинския смисъл на живота. Това е човек, който дава най-висш морален пример в България в днешно време. Отец Иван, познат още като „Отец Иван от Нови хан“ избира своята мисия да служи на Бог и на хората като превръща помощта за хора, останали без дом и подкрепа в своя кауза. Той строи дом за сираци „Свети Николай“ в Нови хан и дава подслон на много нуждаещи се- майки с деца, хора с увреждания, бездомници.  Мечтае да им помогне да изградят живота си наново, да им даде работа, да ги научи на отговорности и постигане на целите, да изучи децата, така че да бъдат успешни хора в обществото.

Отец Иван е родом от село Благово. Живял по време на комунизма, той е работил в Управление „Безопасност и охрана“ към Държавна сигурност. Претърпява пътно произшествие и губи съзнание. Тогава получава духовно просветление и вяра в Бога. Решава да стане свещеник, заради което е арестуван и осъден, макар да е невинен. Прекарва три години и половина в Софийския централен затвор и в Кремиковци. Тогава взима решението си когато излезе навън, да построи дом и да гледа деца. А на сън вижда  Нови хан, макар никога да не е чувал за мястото, на което трябвало да издигне нов храм. Вече на свобода, той мие прозорците на софийските църкви. Мечтае да стане свещеник. Голяма помощ за това му оказва видинският владика дядо Филарет. Отец Иван пристига в Нови хан през 1987-а на 7 юни и вижда мястото от съня си. Разполага с недостатъчно средства, но започва строежа. Среща спънки по пътя си, от църковното настоятелство не вярват, че ще успее  да построи дом с малкото налични средства. Той получава разрешение да строи, но непрекъснато му проверяват проектите за строеж, викат го да дава обяснение, пускат жалби срещу него, крадат строителните материали. Но отец Иван не се отказва. Пише писма и събира пари от фирми. Така домът за сираци „Свети Николай“ е създаден, благодарение на вярата, непреклонността и всеотдайността на отец Иван и даренията на много хора. Той се превръща в последната надежда  и единственото спасение на самотни майки или хора, без дом. От построяването му до днес през приюта са минават хиляди души, които намират там подслон, храна, дрехи, топло отношение, разбиране и мила дума. Милосърдният отец помага на нуждаещите се, докато се устроят и продължат сами живота си. По-късно отец Иван закупува с дарения къщи в с. Якимово. Желанието му е да осигури на настанените там хора не само временен покрив над главата, а истински домове, да ги обучи сами да се грижат за препитанието си като обработват дворовете и наличната земеделска земя. „От мен най-важното – покрив и земя, от вас – отговорност за децата и работата. Всяко от отрочетата трябва да учи“, казва отец Иван.

Така отец Иван става най-известният свещеник у нас, заради милосърдните си действия. Неговата човечност, доброта и себераздаване  се възприемат от мнозина като изключителен нравствен модел на фона на упадналите морални норми. Благодарение на грижите му и всеотдайната му отдаденост, много от хората, минали през приюта в Нови хан са успели да продължат сами живота си. Така, вече над 30 години отец Иван продължава своята мисия да помага на нуждаещите се.

Отец Иван е отличен през  2005-а година с почетното: „Българин на годината“.  Заради лишенията на които се подлага, силната вяра в доброто, чистите си и искрени действия и надеждата, която дава на отчаяните, той дава пример и разпалва искрата на безкористната подкрепа към ближния. Много хора за пръв път разбират за делото му и желаят да бъдат съпричастни и да дарят пари, дрехи, хранителни продукти. Някои сами ходят до приюта да помагат от сърце кой с каквото може. Тези, които са имали възможността да го срещат, да поговорят, да му стиснат ръката, сякаш след това са преобразени! Желанието да бъдат по-добри и човечни, да се отнасят с уважение и разбиране към ближния, попаднал в лош момент, ги завладява. Голяма част от хранителните продукти са набавени от щедростта на граждани, които са развълнувани от безкористната душа на стареца. Даренията за дома дават възможност на отец Иван да покрива ежедневни нужди на децата и младежите – храна, отопление, санитарни материали.

Много деца, минали през дома, го наричат „дядо“. Дори да не живеят охолно, те живеят добре, не гладуват и винаги усещат грижата и добротата на отец Иван. Режисьорът Джеки Стоев пише: „В приюта на отец Иван няма тъжно дете – всички малчугани са усмихнати. Няма и просещи деца. Имаш усещането, че си в една раннохристиянска общност – по-големите деца учат по-малките. Децата от дома „Свети Николай“ се учат на вяра и на добри дела. Стотици са оцелели заради помощта на сърцатия свещеник“. Помогнал на много хора през годините, той има не само тяхната обич и благодарност, но и уважението на българите и на православната църковна общност. За това заслужено преди няколко години отец Иван, покровител на страдащите, бе повишен в църковен сан – архимандрит.

Във времена, където материалните облаги са цел и стремеж за повечето хора, ние имаме нужда от различни светли примери, които да ни върнат вярата, че не всичко е загубено. Имаме потребност от духовното в живота си, което да ни направи по-човечни и смирени. Отец Иван следва своята мисия всеотдайно. Негово семейство стават всички нуждаещи се, които той приема и приобщава със своя ярък пример. Той помага и на всички нас да прогледнем и да потърсим истинския смисъл в живота, да бъдем хора, да сме съпричастни и да си помагаме. Защото чудесата не се случват само по Коледа. Възможности за тях се явяват непрекъснато край нас и ние само трябва да имаме очи, за да им помогнем да се сбъднат.

Материалът е изготвен от Жасмина Петкова, ученичка в 119. СУ „Академик Михаил Арнаудов“, гр. София, за ученическия конкурс-обучение „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“

Организатор на конкурса „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“ е фондация „Добрият пример“, носител на правата и организатор на ученическия конкурс-обучение „Работилница за репортери“ и издател на книгата-сборник с най-добрите произведения на участниците в Работилница за репортери: „Разкажи за твоята България“

Събитието се осъществява с финансовата подкрепа на Столична община

Медийни партньори на конкурса са: bTV Media Grоup, БНТ, Bulgaria ON AIR, Euronews Bulgaria, БНР, Дарик радио, FM+, Teen Station, EspressoNews, b2b Media, BulFoto

Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR, Катедра „Медии и обществени комуникации“ – УНСС