Двете момичета получават и голямата награда в конкурса – посещение в Брюксел по покана на евродепутата Ева Майдел.

Второто място заслужи Емили Караколева, ученичка в 11. клас в 22. СЕУ „Георги Стойков Раковски“, а на трето място журито класира Габриела Маринова, също единадесетокласничка от 9. Френска езикова гимназия „Алфонс дьо Ламартин“.

Преди да станат известни имената на победителите и на заелите призовите места в конкурса, публиката се потопи в емоционалните и творчески търсения на талантливите ученици и „видя“ София през техните очи. Това стана благодарение на специално подбрани и смислови свързани текстове от техните есета, пътеписи и портрети, които бяха прочетени художествено на сцената от Десислава Василева, Мария Маркова, Симеон Александър, Даяна Благоева, Йоан Каратонев и Калина Александрова, под акомпанимента на пиано от маестро Симеон Стойков. Ефектът от четенето бе подсилен и от подбрани визии от София, предоставени специално за спектакъла от „Етюдите на София“.

„Имам мисия. Да търся, откривам и показвам красивото и доброто. Да популяризирам добрите примери. Защото мисля, че всички имаме много нужда от това. И знаете ли? Те са много, когато отвориш сърцето си и имаш очите да ги видиш. Тази вечер е едно доказателство за това и вярвам, че всички бяхте докоснати и развълнувани от текстовете на новооткритите от нас таланти в проекта „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“ – каза в емоционалната си реч пред публиката, Десислава Василева, председател на управителния съвет на фондация „Добрият пример“ – организатор на проявата, в която в рамките на по-малко от два месеца, 31 ученици от софийски училища показаха и надградиха уменията си за творческо писане и създадоха своите неповторими есета, пътеписи и портрети.

В рамките на конкурса-обучение, учениците имаха два видеоурока с техния супер-ментор – Калина Влайкова. Тя им представи основни насоки за писане на пътепис и портрет, а допълнително, участниците получиха и обучителни презентации, с които да се ориентират по-лесно в изискванията, които поставят пред творците тези жанрове. В изпълнението на двете творческите задачи, учениците получиха напътствия и ценни съвети и от своите ментори: Кристина Баксанова – главен редактор „Международни новини“ в bTV Новините, Доника Ризова – журналист и комуникационен специалист с над 20 години опит, автор на книгите от детската поредица „Дракончето Ринти“, д-р Иван Вълчанов – главен асистент и преподавател в катедра „Медии и обществени комуникации“ на УНСС, Васил Койнарев – журналист и редактор с огромен опит, създател на платформата redactor.bg, Симеон Александър – репортер в БНТ и победител във второто издание на конкурса „Работилница за репортери“ и Диана Янкулова – журналист и радиоводещ в БНР.

Работите на талантливите ученици бяха оценявани от професионално жури в състав – доц. д-р Стела Ангова – ръководител на катедра „Медии и обществени комуникации“ на УНСС, Филипа Огнянова – журналист и телевизионен водещ в БНТ, Светослав Иванов – журналист и телевизионен водещ в bTV Media Group, Михайлина Павлова – журналист, радиоводещ, автор на предавания в Българско национално радио, Константин Вълков – програмен директор на Дарик радио, Калина Донкова – продуцент, водещ и журналист в телевизия Bulgaria On Air, Евелина Павлова – радиоводещ в FM+ и създател на Teen Station, Неда Василева – телевизионен водещ в Code Healt TV, Емил Спахийски – директор на Национално издателство за образование и наука „Аз-Буки“ и Марина Стоименова – програмен директор на EURONEWS България.

Журито имаше нелеката задача да избере и класира най-добрите от най-добрите участници в конкурса „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“, измежду десетимата финалисти, които решиха отлично и двете си задачи – Анастасия Трейман от 9. Френска езикова гимназия „Алфонс дьо Ламартин“, Анна Тенева от 90. СУ „Ген Хосе де Сан Мартин“, Габриела Маринова от 9. Френска езикова гимназия „Алфонс дьо Ламартин“, Деница Василева от Първа английска гимназия, Емили Караколева от 22 СУ „Георги Стойков Раковски“, Жасмина Петкова от 119. СУ „Академик Михаил Арнаудов“, Ирина Тилова от 18. СУ „Уилям Гладстон“, Йоана Кънчева от 73. СУ с преподаване на чужди езици „Владислав Граматик“, Цветелина Стоянова от 153. СУ „Неофит Рилски“ и Ясен Терзиев от 9. Френска езикова гимназия „Алфонс дьо Ламартин“.

Специални награди в конкурса получиха:

Ирина Тилова и Цветелина Стоянова – грамота и покана за прием без изпит в една от специалностите в катедра „Медии и обществени комуникации“ на УНСС. Грамотите им бяха връчени от доц. д-р Стела Ангова, ръководител на катедрата.

153 СУ „Неофит Рилски“ – грамота за училището, за това, че стимулира активното участие на своите възпитаници в литературния конкурс. Евгения Михайлова – директор на Общински културен дом „Искър“ връчи грамотата на Мариана Цветкова – директор на образователната институция.

Жасмина Петкова – грамота за най-млад участник, успял да се класира сред финалистите в конкурса. Грамотата й бе връчена от Еди Иванов, режисьор на церемонията-спектакъл.

Ясен Терзиев – грамота за оригинален подход при решаване на творческите задачи. Грамотата му бе връчена от Светломир Пандазиев от Samsonite, партньор на проявата.

Златина Юрукова – грамота за най-въздействащо есе. Грамотата й бе връчена от Симеон Александър, репортер в БНТ, член на екипа от ментори в конкурса.

Всички финалисти и отличени получиха и различни предметни награди от партньорите на конкурса в лицето на:  CHOCOLATIAMO – висококачествен ръчен шоколад и авторски шоколадови фигури; Сладкарници GELATIAMO – сладки изкушения и ръчно изработени декораторски торти, изработени от хора, които истински си обичат работата; Samsonite; Office 1 и Rollplast.

Победителите в конкурса и техните подгласници получиха уникални шоколадов купи, изработени специално за тях от CHOCOLATIAMO и сладкарници GELATIAMO.

Организатор на конкурса „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“ е фондация „Добрият пример“, носител на правата и организатор на ученическия конкурс-обучение „Работилница за репортери“ и издател на книгата-сборник с най-добрите произведения на участниците в Работилница за репортери: „Разкажи за твоята България“

Събитието се осъществява с финансовата подкрепа на Столична община

Медийни партньори на конкурса са: bTV Media Grоup, БНТ, Bulgaria ON AIR, Euronews Bulgaria, БНР, Дарик радио, FM+, Teen Station, EspressoNews, b2b Media, BulFoto

Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR, Катедра „Медии и обществени комуникации“ – УНСС

Партньори при провеждане на церемонията-спектакъл по награждаване са:

Общински културен дом „Искър“ – домакин на проявата, CHOCOLATIAMO & GELATIAMO, Samsonite, Office1, Rollplast и Етюдите на София.

Специалното събитие-спектакъл ще се проведе в салона на Общинския дом на културата „Искър“, край езерото в жилищен комплекс „Дружба“ 1, на адрес: София, бул. „Кръстю Пастухов“ 23.

„Под виртуозния акомпанимент на пиано от Симеон Стайков, зрителите на спектакъла ще могат да се потопят в емоциите и творческите търсения на учениците, участници в конкурса. Те ще съпреживеят София, такава, каквато са я предали техните пера и са я видели техните очи.“. Това споделя Десислава Василева, председател на УС на Фондация „Добрият пример“, организатор на проявата.

Събитието, предвижда да бъдат подбрани текстове от произведенията на младите таланти от конкурса и да бъдат превърнати в една свързана смислово и емоционално интерпретация на София, такава каквато е. Самите автори, ще бъдат герои в спектакъла като ще четат откъсите от своите есета, пътеписи и портрети, създадени специално за „Работилница за репортери – Разкажи за София“.

В спектакъла, освен маестро Симеон Стойков ще вземе участие и фолклорен танцов ансамбъл „Горна Баня“. Събитието е със свободен достъп и може да бъде посетено безплатно от всички, които желаят да се срещнат с талантливите ученици от софийските училища, които приеха предизвикателството и се включиха със свои произведения в Конкурса.

Организатор на конкурса „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“ е фондация „Добрият пример“, носител на правата и организатор на ученическия конкурс-обучение „Работилница за репортери“ и издател на книгата-сборник с най-добрите произведения на участниците в Работилница за репортери: „Разкажи за твоята България“

Събитието се осъществява с финансовата подкрепа на Столична община.

Медийни партньори на конкурса са: bTV Media Grоup, БНТ, Bulgaria ON AIR, Euronews Bulgaria, БНР, Дарик радио, FM+, Teen Station, EspressoNews, b2b Media, BulFoto

Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR, Катедра „Медии и обществени комуникации“ – УНСС, CHOCOLATIAMO & GELATIAMO, Samsonite, Office1, Rollplast

Какво трябва да направи един човек, за да се превърне в герой? Да даде живота си в името на нещо свято, да се бори за дадена цел, да извърши велик подвиг, с който всички да научат името му? Със сигурност. Но човек може да бъде герой и всекидневно, макар и никой да не е чувал за него и никой да не се замисля за жертвите, които той дава. Такъв е моят татко – герой за София, но най-вече герой за мен.

Сигурно се питаш : ,,Герой за София? Как така?!“. Е, по най – прекия и може би най-неочаквания за теб начин – той работи като пожарникар. Предполагам трябва да започна представянето му с този факт, защото именно това изтъква неговия принос за столицата ни. Баща ми работи като пожарникар от седемнадесет години – постъпил е в служба няколко месеца преди да се родя. През цялото това време не съм го чула нито веднъж да се оплаква или да бъде недоволен от работата си. В това отношение, а и в много други, той е пример за мен и доказателство, че човек може да обича работата си и да я възприема не като досадно и изтощително задължение, а като призвание и възможност да бъде полезен. Това не означава, че не е изтощително – много пъти тате се е връщал от двадесет и четири часово дежурство изморен, защото е прекарал цяла нощ в гасене на пожар. Тогава той донася каската, тежките кубинки и униформата си, белязана от мириса на пушек и огън, и бърза да я изпере, за да не ни бележи и нас. Въпреки умората си обаче винаги намира сили да ни се усмихне и да изслуша какво имаме да му кажем – а ние с брат ми, а от година и половина и с малкото ни пуделче, щом чуем звука от ключовете му, предизвестяващи неговото прибиране вкъщи, го посрещаме с прегръдка, а той нас – с целувка по челото.

Разбира се има и леки дежурства – не си представяй, че се хвърля в огъня и всеки път се изплъзва на косъм от смъртта – това е една преувеличена представа, изградена от филмите. В действителност обаче горещината, видимостта и придвижването, когато се наложи да влезеш в горяща сграда, са много по-тежки от онова, което сме свикнали да виждаме на екрана. А стихията е много по-трудно укротима – огънят е като звяр, борбата срещу който е тежка и трае часове наред. И тате го прави, когато трябва, като спасява освен самата София, и нейните деца – хората.

Всъщност детската мечта на тате не е била да стане пожарникар, а ветеринар. Той много обича животните и винаги е искал да им помага.  В училище е бил много добър по предмети като биология, математика и физика ( не и по химия – там, както казва той, ,,едвам се връзва тройката“), което го е мотивирало да кандидатства за своята желана професия. Уви, онова, което го е провалило, са били формулите на Виет – тогава за ветеринарна медицина е трябвало да се положи изпит по биология и по математика. Явно непоносимостта към тези формули се предава в кръвта, защото миналата година на изпит по математика сгреших задача с тях. Кой знае!

Въпреки тази несполука тате обича сегашната си работа и не съжалява, че практикува именно нея. И въпреки провала с формулите на Виет той все още обича математиката и помага на брат ми с уроците, а когато бях малка, помагаше и на мен. Спомням се как веднъж във втори клас ми обясняваше каква е работата с равнобедрените триъгълници, а аз не разбирах нищичко и сълзите ми падаха по току-що изгладените от мама дрехи, която не смееше да намеси в напрегнатата ситуация, а тате се гневеше все повече и повече заради неспособността ми да проумея какво се случва. Но всеки е минал през това!

Не си мисли обаче, че тате е бил прилежен и изпълнителен ученик. До пети клас е бил отличник, но след това вече не е взимал нещата насериозно и е разчитал до голяма степен на природната си интелигентност. В никакъв случай не е бил двойкаджия, по горе споменатите предмети е изкарвал високи оценки, но ученето определено не му е било приоритет. Бягал е от час – не е посещавал часовете по физическо в продължения на една учебна година, появил се е в последния час, при което учителката му е възкликнала : ,,О! Имате нов ученик!?“.

Тате е имал много буйно детство – прекарвала съм часове наред да слушам в захлас разкази за приключенията, които е имал с приятелите си, и за лудориите, които са вършили. Споделял ми е, че това е била любимата му част от годината – чакал с нетърпение моментът, в който ще настъпи лятната ваканция, ще хване влака и ще отпраши към селото си. Макар и някои случки и преживявания да ми изглеждат неразумни и дори опасни, осъзнавам, че той ми описва детство, което никое дете в днешно време не може да има, а това го прави още по-специално.

Баща ми обича природата още от дете – често ни подканя да отиваме на Витоша през почивните дни. Преди гледах на това като досадно задължение и не ми беше приятно, но от няколко години и аз заобичах планината. Макар да не е творческа личност, тате определено може да оцени красотата на есенния пейзаж или да обърне внимание на  заскрежените одежди на дърветата. Но той обича планината и заради свежия дух, с който го изпълва, заради начина, по който го успокоява и в същото време кара сърцето му да блъска в гърдите му, натоварено от усилията, които полага, за да се катери нагоре. Той обича да спортува и да поддържа физическа форма, като тренира или кара колело, а интензивните походи сред природата го зареждат както физически, така и емоционално.

Баща ми е човек на предизвикателствата – обича да тества себе си. Това се дължи до голяма степен и на присъщия му инат – ако си решил да спориш с него, трябва да се заредиш с огромна доза търпение. Той не умее да губи – дори да не е прав, ще продължи да упорства, дори само за да не бъде на същото мнение като теб и да изрази своята индивидуална позиция – качество, което много пъти е пораждало спорове.  Въпреки това в много случаи разсъждава логично и в дълбочина и умее да разглежда даден проблем от различни гледни точки. Вечер, когато дискутираме дадена тема, често ме кара да се замисля и да обърна внимание на нещо, което не съм зачитала като важно до този момент. Често пъти има по-скоро песимистично отношение по  и е склонен да изтъкне повече негативите, отколкото позитивите в дадена ситуация – в много случаи е скептичен към информацията, която получава, и недоверчив към нея, докато сам не направи проучване и не се информира по конкретния въпрос . Той е изключително практичен и точен, обича да има конкретен план на действие, който да следва. Ако нещо неочаквано се обърка или забави, то това е способно да развали целия му ден и настроението на всеки около него. Татко до голяма степен е привърженик на рутината – обича да има контрол над ситуацията, да знае какво следва и да изпълнява задачите си докрай – все неща, които е предал и на мен и които могат да бъдат както положително, така и отрицателно качество.

Тате обича да помага, с каквото може – ремонтира техника и уреди на познати например. Интересува се от коли и велосипеди, обича да разглобява дадени части и да изучава как работят. Щом някой има проблем с колата, веднага отива при него – знае, че той ще му помогне и няма да му откаже. Той е изключително педантичен – готов е да прекара часове, за да изпипа нещо до най-малкия детайл. ,,Симетрията, симетрията е важна“ – негова патентована и често употребявана реплика. Тате не обича да оставя работата наполовина свършена, дори това да е с цената на почивката и времето за лично разпускане – бих казала, че е един от най-отговорните хора, които познавам, изпълнява обещанията си и винаги, винаги мога да му разчитам.

Баща ми е изключително всеотдаен и жертвоготовен за семейството си. Помага на родителите си, когато има нужда, и е изключително грижовен за мама, мен и брат ми. Прави всичко за нас, осигурява ни онова, от което имаме нужда – както повечето родители. Но освен всичко това той винаги намира време да ме изслуша – от малка много обичам да си говоря с него, да му разказвам всичко, което ми се е случило, и да го питам за мнение по даден въпрос. С него съм изградила много силна връзка и мисля, че си имаме изключително доверие. С него опитах първата си цигара, макар той да не пуши, за да не го направя в компания, в която ще се чувствам задължена. На него споделям всичко, което ми е направило впечатление, което ме е накарало да се замисля. Допитвам се до него по различни въпроси – за мен той е изключителен пример въпреки негативните черти, които носи, и в много отношения бих искала да бъда като него.

Смятам, че татко ми допринася ежедневно за София – но не само защото това е работата му, а защото е добър и истински човек. Той се хвърля в огъня както в работата, така и в живота си – с всеотдайност, решителност и увереност. Герой е не само за хората в качеството си на пожарникар, но най-вече за мен – в качеството си на мой татко.

Материалът е изготвен от Габриела Маринова, ученичка в 9-та Френска езикова гимназия „Алфонс дьо Ламартин“, гр. София, за ученическия конкурс-обучение „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“

Организатор на конкурса „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“ е фондация „Добрият пример“, носител на правата и организатор на ученическия конкурс-обучение „Работилница за репортери“ и издател на книгата-сборник с най-добрите произведения на участниците в Работилница за репортери: „Разкажи за твоята България“

Събитието се осъществява с финансовата подкрепа на Столична община

Медийни партньори на конкурса са: bTV Media Grоup, БНТ, Bulgaria ON AIR, Euronews Bulgaria, БНР, Дарик радио, FM+, Teen Station, EspressoNews, b2b Media, BulFoto

Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR, Катедра „Медии и обществени комуникации“ – УНСС

Често, понякога много леко, на хора се дава името, което големият Симеон Радев популяризира чрез заглавието на най-известната си книга – „Строителите на съвременна България“. Сред всички тях, за някои това определение е изпълнено със съдържание, а за други е по-малко вярно. За трети – по-добре е дори да не бъдат описвани на едно и също място с героите от тази история. Някои от важните личности – „строители“, преобразяват видимо и съществено новоосвободената Родина, а всъщност даже не са родени в нейните земи. Дали това прави техния принос за София по-маловажен? Дали не са просто наемници и имигранти? Само заради печалбите ли го правят? Има много примери за сгради, предприятия, произведения на изкуството и бизнеси в столицата на новата държава, създадени от чужденци с „български сърца“. Всички те са допринесли за развитието на града ни, превръщайки го в красивия център на държавата, който е днес.

Братята Прошек идват в България с идеята да реализират идеите си, но и да опознаят тези чужди и непознати земи. Причината, поради която остават тук, обаче, е желанието им да я направят едно по-добро място за живот на всички. В неосвободените още български територии, част от Османската империя, пръв идва Иржи Прошек, по-големият брат. Роденият близо до Прага през 1847 година чех бързо се „замесва“ с младите български революционери в нелегалната им дейност, като ги укрива и снабдява с оръжия. За целта използва средства, предназначени за строителството на железопътната линия. Твърди се, че е бил личен приятел и на Левски, на когото помага, но без да успее в тайното дело по неговото освобождаване от турски плен. Легендата казва, че докато Иржи организира група, която да пресрещне конвоя с пленения Апостол на свободата при предполагаемото му изпращане в Цариград, те научават, че Левски е осъден и обесен в София.

Веднъж включил се в борбите на новите си съграждани, той не спира до там. През 1877 година, по време на Руско-турската освободителна война, когато османските войски се отправят към Шипченския проход, именно действията на Прошек предизвикват закъснение, което им коства поне 30 часа забавяне. Той знае за предстоящото нападение и организира демонтирането на участък от 200 метра от железопътната линия. В тези ключови часове българските войски успяват да получат подкрепление, което им осигурява победата на връх Шипка. А това, вероятно повлиява и на цялостния изход на войната за освобождение на България.

След като по-големият брат отдавна е обикнал българите и се е установил в тяхната страна, тъкмо след Освобождението, в София идва и по-малкият брат – Теодор Прошек. Той е роден през 1858 година и израства в Австро-Унгария, където получава диплома и образование на високо ниво. Малко след пристигането му в България, двамата братя решават да отворят бирария, като по този начин да запознаят българите с един от символите на родната си Чехия – бирата. Пречка за това е, че преносът ѝ от Чехия до София е скъп и труден. Разбира се, те намират друго решение, което е и най-логичното – отварят както изба, така и фабрика, където да се произвежда новата за България напитка. От където тя да се пренася до бирарията по-бързо и по-евтино. Перфекционизмът им ги кара да направят проучвания за всичко – терена, изворите и водните кладенци, качествата на водата и другите съставки. Това е причината пивоварната да е и първата сграда в София с генератор за ток, нещо невиждано до тогава в столицата. Чудото е още по-голямо и поради това, че когато е необходимо тя захранва с електричество дори и Княжеския дворец. Очаквано, професионално създаденият от братя Прошек бизнес, процъфтява и продължава да се развива успешно до 1947 г, когато пивоварната е национализирана.

След като двамата Прошек са толкова успешни в България, то през 1889 година, друг техен роднина – Вацлав Прошек, също е решен да впише името си в историята, като „строител“ на новата държава. Той съставя план за построяването на нещо, което се превръща в една от емблемите на София – Лъвов мост. Проектираните четири лъва трябвало да символизират четирима книжари, убити година преди Освобождението от османските власти, заради притежание на бунтовнически книги. Проектът бил осъществен до края на 1890 г, но това не би било възможно ако не е било щедрото дарение на Иржи и Теодор, платили 260 000 златни лева за построяването му. Едва ли е очудващо, че малко по-късно те взимат участие в построяването и на Орлов мост – друг от софийските символи от времето на братя Прошек до днес.

Спонсорирането на такива проекти, строежът и създаването на сгради и бизнеси са, колкото амбициозни, толкова и успешни. Впечатление правят и много други техни дейности – участието им в създаването на ЖП Гарата, сградата на Народното събрание, Варненското пристанище, тухларница, църква, както и една от първите печатници в България и първата такава в град София. Захващат се с още много неща, всяко, от които успешно и за тях, и за новата им родина.

И след всичко направено за развитието на страната и нейната столицата, те вече се чувстват българи. Чехите, прекарали толкова време в България и дали толкова много от себе си за нея, показват отношението и любовта си към този народ по още един много по-личен начин – Иржи Прошек променя името си на Георги, а Теодор вече е Богдан. Разбира си, те кръщават и децата, и внуците си с български имена. Следващите поколения също следват тази традиция, дори и след като напускат България след 1945 г.

Дълги години, приносът на братя Прошек към София е бил забравен, но с началото на 21 век признателността към тях се подновява. По случай 170 години от рождението на Иржи, през 2017 година известният скулптор Георги Чапкънов създава паметник на двамата братя на същото място, където е била и пивоварната, на площада, кръстен точно на тях – „Площад Прошек“. Също така, по това време се възобновява и производството на бирата „Братя Прошек“, лимитирано издание по тяхна рецепта.

Братя Прошек са родени в Чехия, тогава част от Австро-Унгария, но тук те прекарват голяма част от живота си, тук умират, тук са и погребани. С всяко свое действие, те доказват любовта си към тази „чужда държава“ и правят всичко, за да я превърнат в мястото, на което искат да живеят и в своя втора родина. Участват в много от важните проекти за развитието на София и днес името им се знае навсякъде. А това, че не са родени в България не им пречи да са големи българи – строители и родолюбци.

Използвани източници:

https://bulgarianhistory.org/bratya-proshek/ 

https://newme.bg/articles/chehite-proshek 

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D1%80%D0%BD%D0%B0_%E2%80%9E%D0%91%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%8F_%D0%9F%D1%80%D0%BE%D1%88%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B8%E2%80%9C 

Виктор Топалов; „Бохемска София: Истории от жълтите павета“, 2021

Снимка: Личен архив

Материалът е изготвен от Деница Василева, ученичка в Първа английска езикова гимназия, гр. София, за ученическия конкурс-обучение „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“

Организатор на конкурса „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“ е фондация „Добрият пример“, носител на правата и организатор на ученическия конкурс-обучение „Работилница за репортери“ и издател на книгата-сборник с най-добрите произведения на участниците в Работилница за репортери: „Разкажи за твоята България“

Събитието се осъществява с финансовата подкрепа на Столична община

Медийни партньори на конкурса са: bTV Media Grоup, БНТ, Bulgaria ON AIR, Euronews Bulgaria, БНР, Дарик радио, FM+, Teen Station, EspressoNews, b2b Media, BulFoto

Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR, Катедра „Медии и обществени комуникации“ – УНСС

Да скочиш в дълбините на света му,

Докоснат от вълшебните му думи,

Откриваш град неподозирано мечтан

Магия, смисъл,  пътя помежду ни

Градът е същия, обикваш го, макар да те боли

От болката се учиш да го пазиш

Духът на Стара София кипи,

А Виктор Топалов не спира да разказва…

Имала съм много странни срещи в живота си, но като вчерашната – никога. Думи, които идват сякаш от друго място и от друго време… Разказ, който те отвежда в друго измерение…

Спотайвам се  в един ъгъл, притихнала, щастлива, окрилена, невярваща на очите си … Наоколо гъмжи като в кошер. Усеща се аромата на прясно изпечено кафе. Задимено е от ориенталски тютюн, но ясно мога да различа образите. Елин Пелин седнал сам на една маса до прозореца откъм „Царя“. В  другия край с незапалена цигара в дясната ръка, концентриран в белия лист пред него, Йордан Йовков, допива кафето си. И той е сам и пише, пише своите разкази . На една маса са седнали Елисавета Багряна и Дора Габе, похапват нещо сладичко и шумно спорят. Тук са Професор Асен Златаров, Богдан Филов, Никола Петков , Маша и Дечко Узунови, Професор Александър Балабанов, Яна Язова …Опънат като струна, Коста, единствения сервитьор, носи кафето на Сирак Скитник, с вътрешната убеденост, че върши най-важната работа на света. Свикнал е да записва „в сметката“ до следващия хонорар, поръчките на редовните си клиенти, знаейки, че може би никога няма да бъдат платени. Да, това е Сладкарница „Цар Освободител“ или писателското кафе или просто „клюкарницата“.

Няма го…Унищожено е … Стоя безмълвна на ъгъла на „Раковска“ и „Цар Освободител“. Унищожено е завинаги през 1977 г. Сега е само една безлюдна градинка…с две пейки и красиви цветя. Един разказ и аз бях там, в сладкарница „Цар Освободител“. Колко красиво и истинско беше….

Щастлива съм, че  познавам  разказвача, на най-интересните истории за Стара София, Виктор Топалов и неговата „Бохемска София“. Той ме заведе в родния ми град. На улиците, на които знам всяко паве, всяка шахта и всеки прозорец с всяка саксия. Обаче не бях там. Не бях в София, която познавам и наричам своя. Не чувах хилядите коли, не виждах безкрайно високите сгради, скриващи небето. Той ме заведе в Бохемска София. Където всяко кътче мирише на поезия и във всяка къща се пише история.

С нескрита любов ми разказа  как е открил призванието си  –  пазител на неразказаната история на София. За първи път чува непознати разкази за столицата от учителката си по география. От тази малка искрица у него започва да гори пожар от любопитство. Пламъкът поддържа и удивителната му колекция от софийски книги, която надхвърля 250 тома. Сред тях е и „Тристахилядна София и аз между двете войни“ на Драган Тенев, която завинаги променя професионалния му път.

Когато фамилната бръснарница затваря, студентът по право , започва да работи като екскурзовод. В началото прави турове  из София само за чужденци, но открива, че в пъти по-интересно е да работи с българи.

Няма как да останеш безразличен, когато този млад мъж ти разказва история за София. Очите му горят,  сърцето му говори, иска да ни пренесе във времето …За него историята на София е страст, на която е посветил живота си.

Проектът му „Бохемска София“ е  създаден в края на 2019 г. и започва като блог с любопитни факти, снимки и истории от културното минало на София, а не след дълго се появяват и пешеходните обиколки из града.

„За мен те винаги са били най-добрият начин, по който може да се оживи градското пространство – споделя Виктор. – Все повече хора ежедневно проявяват интерес към мястото, на което живеят, любопитни са да научат историите на улиците, по които ходят и на сградите, покрай които минават всеки ден.”

Негова любима тема е Следосвобожденска София. Тогава тя е увеличила населението си повече от 100 пъти само за 140 години. За този период София е съумяла да се превърне от град без нито една административна сграда в европейска столица, която чисто културно, архитектурно и градоустройствено по нищо не отстъпва на повечето централноевропейски столици. Това е скок, с който малко други градове е Европа могат да се похвалят.

„Именно това чувство искам да създам у нашите посетители – чувството на гордост, че са жители на една достойна европейска столица.”  -казва Виктор.

Виктор прави обиколките си тематични. Разделил е бохемските си разкази на „Кварталът на писателите“, „Кварталът на артистите“, “Кварталът на художниците“, „Шепа градски истории“ и още много други. Интересът е голям, тъй като хората искат да усещат града си по-добре. Лесно можеш да ги въведеш в дълбочината на историята, но това поставя и по-големи изисквания винаги да „добави и още нещо в повече – пикантно, любопитно, ново“.

А как увлича хората в своите бохемски истории? И това ми разказа. За него има една много интересна златна среда, която е трудна за постигане и тя включва позната личност и непозната история. Това ти казва, че един човек, за когото си чувал много, за когото си учил в училище, чел си неговите книги и си гледал неговите картини, изведнъж те изненадва и се оказва, че не знаеш всичко за него. Често това се превръща в причина за много хора да се върнат към тази фигура и отново да се потопят в това, което тя може да им даде. Обратното – неизвестна фигура и популярна история. С „Бохемска София“ се опитва и да говори за хора, които не са много познати, но пък са допринесли много за развитието на София или на България.

Трябва да си любопитен, да търсиш, да имаш отворено съзнание , за да откриеш истината за София. Изборът да бъдеш отворен към света  е личен  и самият ти трябва да си готов за него. В тези моменти всичко и всеки  около теб може да ти бъде учител. Съседката от кооперацията, стара книга за София, прашните дневници на някой от прочутите софиянци, старите снимки от скрина на баба, та дори и надрасканите плочи на стария грамофон.

Траен отпечатък в съзнанието му , остават срещите с три жени .Те са част от учителите му за Стара София.

През пролетта на 2020 г. обикаля софийските улици, когато се спира пред паметната плоча на поетесата Елисавета Багряна. Вижда, че към прозореца на първия етаж се задава жена, която го заговаря. Очаква да му се скара за това, че снима фасадата на жилищната кооперация, в която живее, но тя го изненадва по най-хубавия начин: „Искате ли да Ви разкажа повече за моята любима съседка Елисавета Багряна?“ Често след тази среща Виктор минава през красивата жилищна кооперация само за да разговаря отново  и отново с г-жа Радонова и да се потопи в нейните любопитни истории.

След излизането на първата му книга от поредицата „Бохемска София“ получава обаждане от  г-жа Наталия Минкова, която съхранява ръкописните мемоари на своя дядо – един от първите български журналисти – Петър Завоев. Кани го в дома си, за да му разкаже повече за дядо й и делото му. Не след дълго Виктор държи в ръцете си непубликуваните спомени на един от най-активните хроникьори в Стара София. Между страниците се разкриват подробности за емблематичното „Арменско кафене“, софийските чешити, пускането на първия електрически трамвай в града и т.н.

Последната история, която споделя, отново ни отвежда сто години назад във времето. При една от редовните пешеходни обиколки се запознава с адв. Ирена Георгиева. Тя съхранява спомените на прадядо си-акад. Славчо Дреновски – преподавател, народен представител, генерален консул и търговски съветник в Прага през първата половина на миналия век. В тях той разказва за срещите си с някои от най-видните общественици за времето си, за атентата в храма „Св. Неделя“, за посещенията си в Царския дворец и ресторант „Алказар“ и много други софийски истории.

Виктор е категоричен: „Истории като тези ме карат да продължавам да търся непознатите факти от миналото на моя роден град. Благодарен съм на всеки, който ме подкрепя в това вълнуващо приключение. Сигурен съм, че с общи усилия ще успеем да съхраним духа на стария град!“

Задавала съм му въпроса защо точно „Бохемска София“ .

В бохемска София хората на изкуството са поставени на духовен пиадестал. Но въпреки славата, техният живот не е лек. В онези оскъдни години художникът Иван Милев гори свои картини, за да разпалва печката си, младият Александър Балабанов редовно прекарва нощта в Княз-Борисовата градина, Димчо Дебелянов дава последните си пари за приятелски почерпки в пивница „Батенберг“, а Алеко Константинов, когото цяла България познава, не може да си позволи цигари. Всички те, обаче, без колебание преследват своята мисия – да творят в името на изкуството. Духът на бохемска София е описан най-добре от писателя Константин Константинов:

„Поколението, на което принадлежа, не познаваше, за своята съкровена работа, думата занаят: то вярваше само в призвание. Ние вярвахме в първичното значение на думите свобода, достойнство, чест, дълг и човещина и направихме от тая вяра смисъл на живота си. Това поколение не искаше от никого да му дава – то знаеше, че трябва да служи на тая земя и на тоя народ, за да им се отплати за щастието, че са го въвели в живота.”

„Бохемска София“ олицетворява духа на София, който той обича, хората на изкуството, които минават през какви ли не трудности, за да се превърнат в големи творци. Възхищава се на хората на изкуството, но избрал комфорта да разказва за тях и по този начин да вдъхновява днешните хора на изкуството.

Винаги разказите му са с чувство и с език, по-скоро типични за езика от онова време. В страницата си стреми да покаже, че историята е изпълнена с много забавни, човечни и сърдечни истории .

Ако шума на жужащата София притихне поне за малко и се заслушаме  в другите и в себе си, ще си дадем сметка за какво говорим и мислим непрекъснато напоследък – пари, болести, войни, страх, недоволство, гняв, корупция, кражби, оставки, избори… Водим непрекъснати  битки за превъзходства и притежания. Спорим непрекъснато кой е по-недостижим. С неуважение. С насмешка. С осъждане.

Може би и ние трябва поне малко да се докоснем до бохемския живот. Да вървим в София с гордост и мисъл, че на тези павета като река се струели изкуство, поезия и бохемска философия за живота. Да обичаме София не само заради модерната и светлина, да си спомняме за нея и като дом, приютил гения, за когото учим цял живот.

Идеалите на  „Бохемска София“ ще ни дадат формулата как да  подредим знанията и идеите си в общ път към това да превърнем града и света около себе си в по-красиво място, в което да цари хармония между богатствата на миналото и  надеждата на бъдещето.

Виктор Топалов стартира със страницата „Бохемска София“, но напълно естествено идва и продължението на проекта му .Той става автор на книгата „Бохемска София: Духът на стария град“ и съавтор и съставител на „Бохемска София: Истории от жълтите павета“. През 2022 година стартира подкаста „Бохемска София разказва”, а от 2023-та води рубриката „Софийски разкази” в предаването на БНР – Радио София „Легендите на София”.

Всеки си мисли, че познава градът си, само защото се е родил и израснал в него. Грешка. Има толкова много неразказани и неоткрити истини за нашата София. Знам всеки един от нас таи някъде дълбоко в себе си любопитството и желанието да научи  повече, а Виктор с удоволствие  ще извади някой интересен разказ, за да ни заинтригува.

Това е той – събирач, пазител и разказвач на историята на София. Мисля, че хората като него  изразходват много енергия, за да изпълнят мисията си . А нашата София с благодарност зарежда сърцето му, за да има сили за следващите инициативи.

Когато Вселената  ти изпраща спасител, тя разговаря  с  душата ти . Стъпка по стъпка, дума по дума, история след история, намираш правилният  път за теб. Избираш път и просто продължаваш . Остава ти единствено да крачиш по пътя с благодарност. И най-важното  – да ги разпознаеш :спасителя и спасението си…

Дълго време си мислех за нашата стара София след срещата ми Виктор. Знам, че пътят ни е един, да пазим и обичаме историята й, да съхраним духът й. А докато има хора, като Виктор, това ще бъде лесно. Един човек завинаги променил начина, по който хората възприемат София, карайки ги да виждат не просто улици и сгради, а да виждат история  и  писателите, художниците, артистите, архитектите, чийто дух продължава да пулсира в сърцето на града.

Разказан, уморен, градът заспива в самота,

В светлини утихнал,  примирен,

В очакване на нова доза суета,

В очакване на утрешния ден!

И ново място ще открия, и нов път ще извървя,

Спасението ясно аз ще видя, спасителят … е  може би това

Аз знам градът ще пазя, ще обичам,

Във вярност безкомпромисна ще му се вричам

И сигурна съм този дух ще съхраня!

Духът на сила, дълг и светлина!

Материалът е изготвен от Емили Караколева, ученичка в 22 СЕУ „Георги Стойков Раковски“, гр. София, за ученическия конкурс-обучение „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“

Организатор на конкурса „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“ е фондация „Добрият пример“, носител на правата и организатор на ученическия конкурс-обучение „Работилница за репортери“ и издател на книгата-сборник с най-добрите произведения на участниците в Работилница за репортери: „Разкажи за твоята България“

Събитието се осъществява с финансовата подкрепа на Столична община

Медийни партньори на конкурса са: bTV Media Grоup, БНТ, Bulgaria ON AIR, Euronews Bulgaria, БНР, Дарик радио, FM+, Teen Station, EspressoNews, b2b Media, BulFoto

Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR, Катедра „Медии и обществени комуникации“ – УНСС

От малка майка ми е била хубаво дете с буйна, къдрава коса. Очите са ѝ големи и с кафяв цвят.

Тя е била ученолюбиво дете. Мама е много деликатен и чувствителен човек, винаги е внимателна с хората, с които говори. Умее да танцува и рисува.Като малка, тя бързо се е сприятелявала с децата навън.

Искала е много да стане отличен спортист, даже е тренирала баскетбол. Била е добра, но са я приели в престижна гимназия и така и не продължава със спорта. Когато мама е била в гимназията, е гледала един сериал на име  ,,Спешно отделение”. Гледала как докторите и сестрите се борят за живота на пациентите. Оттам тя се мотивирала. И затова става медицинско лице на гр. София  и е отлична анестезиологична сестра.

В момента мама учи второ висше образование. Избрах да пиша за нея, защото в моите очи, тя е истински герой, помага  всеки  ден на стотици хора. Нейната професия е много интересна, но и тежка.

От  моята ранна детска възраст  е  постоянно с мен. Най вече, когато имам висока температура или ми е лошо, винаги се грижи аз да съм добре. Понеже бях палаво дете постоянно ме пазеше да не се ударя. Научи ме на много неща, да броя, да си връзвам обувките, да рисувам, но най-вече и ме научи да бъда добър човек.

Моята е майка е прекрасна, не само с професията си, но и с личните си качества. И благодарение на нея и нейните грижи съм станала това, което съм сега. Гордея се с нея.

Материалът е изготвен от Роберта Хаджийска, ученичка в 153 СУ „Неофит Рилски“, гр. София, за ученическия конкурс-обучение „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“

Организатор на конкурса „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“ е фондация „Добрият пример“, носител на правата и организатор на ученическия конкурс-обучение „Работилница за репортери“ и издател на книгата-сборник с най-добрите произведения на участниците в Работилница за репортери: „Разкажи за твоята България“

Събитието се осъществява с финансовата подкрепа на Столична община

Медийни партньори на конкурса са: bTV Media Grоup, БНТ, Bulgaria ON AIR, Euronews Bulgaria, БНР, Дарик радио, FM+, Teen Station, EspressoNews, b2b Media, BulFoto

Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR, Катедра „Медии и обществени комуникации“ – УНСС

Модата днес е изкуство, в което се твори”, уверено заявява ерудираната млада дизайнерка Пелагия Видинска в интервю, дадено за вестник „Моден журнал”.

В следосвобожденска България удовлетворението от постигнатия чрез колективен труд национален идеал започва да избледнява, защото на негово място се появява ново предизвикателство пред българското общество, а именно да изгради собствена държава, която да функционира и да се развива по подобие на вече напредналите в икономически, технологичен и политически план свободни страни.

За целта е необходимо модернизиране на новата столица София, която да отговаря на стандартите за европейска столица. Освен в административната система, нововъведенията трябва да започнат да навлизат и в ежедневните навици на вече свободните граждани, съответно в поведението, в манталитета, а дори и в облеклото им. В това отношение Пелагия Видинска е личността, която оставя своя отпечатък в българската модна история, благодарение на своите революционни за времето си дизайни, вдъхновени от утвърдени имена в световната мода като Коко Шанел и Жана Ланвен, примесени с автентични български мотиви.

Пелагия Видинска е родена през 1896 година. Баща й е бил фелдфебел Тодор Кръстев, който служел в Пловдив, но поради временно преразпределение на полка му във Видин, той получава прякора “Видинлия”, който по-късно става и негова официална фамилия, а съответно и фамилно име на дъщеря му. Семейството на Пелагия оценявало значението и предимствата на доброто образование, затова и записали дъщеря си в елитната Солунска гимназия, където девойката изучила френски и немски език. Отличното владеене на тези два чужди езика в последствие изключително й помогнало в професионалния й път, тъй като тя имала възможността свободно да общува с някои от най-влиятелните модни къщи в Европа.

Пелагия е описвана като прецизна в работата си и винаги стремяща се към съвършенство до най-малкия детайл. Затова и в производството на дрехите използвала единствено висококачествени материали. Що се отнася до личния й стил, дизайнерката залагала най-често на костюм в две части или рокля, но не носела панталон. Особено внимание отделяла на аксесоарите – шапка, шал, ръкавици, които били неизменна част от тоалетите й.

Ателието на знаменитата модистка на няколко пъти променяло своето местополжение, докато не се установило на „Леге“ 6. Ежедневно то било посещавано от уважавани дами от висшето общество, включително аристократки, актриси, известни писателки като Елисавета Багряна и Дора Габе, певици като Мими Балканска и Леа Иванова, съпруги на държавници, както и самата царица Йоанна.

Големият глас в българската музика – Леа Иванова се качва на сцената на “Казиното” (днес – Софийска градска художествена галерия) за първи път, облечена в “черна карирана поличка с бяла блузка и шалче” по модел на Пелагия Видинска.

През 1928 г. дизайнерката подготвя модно ревю в кино “Роял” (днес – Театър българска армия), на което са представени както модели, повлияни от френските тенденции за ежедневно и официално облекло, така и български народни носии от различни фолклорни области, кръстени в съответствие с региона, от който произхождат, например “Македония”, “Ловеч”, “Шопкиня” и т.н. Така изобретателната дизайнерка открива начин да преплете модерните европейски силуети с традиционните български шевици и да създаде изключително творение, успяло да привлече вниманието на големи модни къщи чак във Франция.

Деветосептемврийският преврат от 1944 година променя живота на Пелагия Видинска, която сама в продължение на години успешно си проправя път към висините в модния свят и към сърцата на стотици български жени. Новата власт й отнема модната къща, но съдбата е достатъчно благосклонна, че да й даде шанса да продължи дизайнерската си дейност. Тя създава костюмите за Държавния ансамбъл, а също така работи и по моделите на сценичните костюми за постановките в Народния театър.

Българската Коко Шанел умира през 1960 година, но споменът за нея, нейното творчество и принос в изграждането на стил и естетически усет у софийските граждани подсеща, че успехът е плод на усилено учение, труд и пълна отдаденост на избраната мисия, а истинското творчеството започва там, където се пропуква бариерата между традиционно и модерно, между Западно и Източно, за да се роди нещо ново и неповторимо с есенция от вече утвърденото.

Използвани източници:

https://bulgarianhistory.org/pelagia-vidinska/

https://bnr.bg/post/101275919/pelagia-vidinska-diktuvala-modata-v-carstvo-balgaria

https://divamagazine.bg/pelagia-vidinska/

https://www.whoarethey.bg/moda-domakinstvo/

Материалът е изготвен от Йоана Кънчева, ученичка в 73 СУ с преподаване на чужди езици „Владислав Граматик“, гр. София, за ученическия конкурс-обучение „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“

Организатор на конкурса „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“ е фондация „Добрият пример“, носител на правата и организатор на ученическия конкурс-обучение „Работилница за репортери“ и издател на книгата-сборник с най-добрите произведения на участниците в Работилница за репортери: „Разкажи за твоята България“

Събитието се осъществява с финансовата подкрепа на Столична община

Медийни партньори на конкурса са: bTV Media Grоup, БНТ, Bulgaria ON AIR, Euronews Bulgaria, БНР, Дарик радио, FM+, Teen Station, EspressoNews, b2b Media, BulFoto

Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR, Катедра „Медии и обществени комуникации“ – УНСС

Всеки ден минавам покрай сградата на литературния музей „Петко и Пенчо Славейкови“ на улица „Раковски“. Предполагам, че много от нас я разпознават отвън заради външната витрина и паметната плоча с лицата на двамата поети. Влизайки в нея, се пренасяме към годините, в които родът Славейкови е живял и творил. Огромната библиотека с редки книги, стаите със старинни предмети, носещи спомена за великите дела на бащата и сина,  ни представят автентичната обстановка на тогавашната къща на Славейкови. Позволяват ни да се откъснем поне за миг от скъпите луксозни интериори в съвремието и да се докоснем до епохата на тези важни личности от обществения и литературен живот на България, в която  са създавали великите си произведения. Цялата заслужена слава на Пенчо и Петко Славейкови обаче скрива личността на една тяхна роднина, която запазва до голяма степен паметта за тях и учредява музея, за който говорих допреди малко. Това е Светослава Славейкова – внучка на Петко и братовчедка на Пенчо.

С риск да си отиде рано от този свят заради болното си сърце, майката на Светослава – Пенка Славейкова, избира да има дете. За съжаление лошата прогноза се сбъдва и тя умира три седмици след раждането на дъщеря си, през 1896 година. Тази майчина саможертва сякаш оставя в Светослава всеотдайността и обичта, за която познавалите я свидетелстват. Бащата – Тихол Чанков е минен инженер в Перник и пренебрегва тежките условия, в които живее със семейството си, което най-вероятно довежда до болестта на Пенка. След като и той умира млад, дъщеря му се превръща в „сирачето” на Славейкови. Говори се дори, че тя е осиновена от Пенчо Славейков. Той много я е обичал и я е държал на коленете си, когато е била малка, както разказва самата тя по-късно. През годините двамата все повече се сближават. В спомените си Светослава описва и тогавашната къща на Славейкови: „Родена и израснала на това място, спомням си голямата градина с дървета и цветя, дървения пармаклък на каменни основи откъм площада, голямата порта. Спомням си и мъничкото дървено „Кафене Баши”, малко изкривено, облегнато на нашата ограда, винаги задимено, пълно с хора и глъч. Площадът носеше същото име…”.  Този площад днес е познатият на всички  „Славейков”.

В младостта си Светослава живее в пансион в Мюнхен, заедно с Елисавета Багряна, която остава нейна близка приятелка до края на живота ѝ. Двете прекарват заедно свободното си време, като споделят вълненията си, четат писмата си от България, посещават музеи, радват се на оскъдната храна, която имат. В спомените си Багряна говори за Славчето, както я нарича : „неуморна в интереса си към книгите и  към изкуството”.

Светослава Славейкова е човек с изключително богата култура. Присъства на срещи в различни музеи в Европа, знае английски, немски, френски и руски. Още от дете общува с елита на българското общество тогава. Сприятелява се с много от близките на Пенчо Славейков и с различни поети и писатели като Дора Габе, Елена Снежина, д-р Никола Михов, Андрей Протич, Екатерина Каравелова и други. В мемоарите си тя пише за срещите си с гостите, посещавали Пенчо в стаята му: „В тази стая идваха д-р Кръстьо Кръстев, П.Ю.Тодоров, по-късно Боян Пенев с жена си Радина Ернарайс, художниците Никола Михайлов и Никола Петров, английският поет Бърлейн, с когото преведоха една книга български народни песни(…)”.

Багряна определя още приятелката си като свръхемоционална, авантюристична натура, отдадена на приятелите си и най-вече на рода си. Именно заради тази отдаденост и обич към роднините, Славейкова прави обиколка през 1936 година, като събира сведения от всяко място, на което те са се помещавали с цел да създаде музей в София, който да опазва нематериалните и материалните им блага и спомена за тях.

Музеят отваря врати чак през 1951 година след скандали с властта и то не в истинската къща на Петко и Пенчо Славейкови, а в собствения апартамент на Светослава, който тя подарява на държавата. Той се намира на настоящия адрес улица „Раковски“ 138 в София и съхранява огромното веществено и духовно богатство на Славейковия род.  Един от първите посетители на музея – поетът Николай Лилиев пише : „Духът на Петко Р. Славейков и на Пенчо Славейков може да бъде напълно спокоен: техният музей е нареден с такава нежна грижа, каквато само тяхната скъпа памет заслужава.“

При възстановката на интериора на дома, Светослава прави всичко сама, без помощта на художници и архитекти. Това е един от най-богатите литературни музеи, опазил над 80 000 листи ръкописни материали, свързани с делото на Петко и Пенчо Славейкови, както и на други именити представители на фамилията, сред които и тези на Петковите синове Иван, Рачо и Христо. Интерес будят и книжовните следи от творческото сътрудничество и интимното приятелство между автора на „Сън за щастие“ и писателката Мара Белчева. Значителна част от документите по създаването на музея от Светослава Славейкова и по подготовка на нейните проучвания за дядо ѝ и вуйчо ѝ също са част от колекцията на музея. И така до днес, благодарение на малко известната Славейкова, това е един от музеите с най-добре съхранени артефакти, сред които и книги с истинските подписи и печати от библиотеката на Пенчо Славейков.

Всеки път, когато минавам пред вратите на литературния музей на улица „Раковски“, оттук нататък и всеки път, в който влизам в бароковите простички стаи със старовремските мебели, искрящи не толкова с изобилие и фалш, колкото със спомени и скрита история, ще си припомням вече не само за дейността на Пенчо и Петко Славейков, а и за невероятния пример на Светослава Славейкова. Ще срещам в мислите си доброто ѝ, умно лице, ще рецитирам наум стихотворението на любимия ѝ братовчед „Моето внуче“, посветено на самата нея и най-вече ще се вдъхновявам от делото  ѝ, оставило ни  литературния музей.

Материалът е изготвен от Анастасия Трейман, ученичка в 9. ФЕГ „Алфонс дьо Ламартин“, гр. София, за ученическия конкурс-обучение „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“

Организатор на конкурса „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“ е фондация „Добрият пример“, носител на правата и организатор на ученическия конкурс-обучение „Работилница за репортери“ и издател на книгата-сборник с най-добрите произведения на участниците в Работилница за репортери: „Разкажи за твоята България“

Събитието се осъществява с финансовата подкрепа на Столична община

Медийни партньори на конкурса са: bTV Media Grоup, БНТ, Bulgaria ON AIR, Euronews Bulgaria, БНР, Дарик радио, FM+, Teen Station, EspressoNews, b2b Media, BulFoto

Какъв е шансът да намерим източника на най-значимото парче от сърцето ни точно в града, който обитаваме, точно на мястото, където учим и само на няколко минути от собствения ни дом? Предполагам, бихте казали, че е малък или почти никакъв. И ще сте напълно прави! Но противно на логичното разсъждение, точно това се случи на мен.

Към днешна дата смело мога да заявя, че ако не се бях преместила да живея в София, това никога не би могло да се окаже истина. Което всъщност ми доказва, че понякога и правилното място играе важна роля в живота ни, за да може финалната му сцена да се окаже с щастлив край, не мислите ли така? Например, кой щеше да се трогне толкова силно от историята на Ромео и Жулиета, ако вместо да лежат в обятията си, докато любовта бавно изтича капка по капка от безжизнените им тела, историята бе завършила с развод в съда и подписка на няколко документа? Честно, цялата ситуация още ми се струва безумна. Един лист суха норма и бюрокрация, който уж трябва да реши кога точно любовта на двама души напуска сърцата им. Може и да е най-лесният начин за официално приключване на взаимоотношения между хората, но дали той е достатъчен? Можем ли наистина така лесно да загърбим всичко у себе си, което някога е копняло точно за този вече незначителен за нас човек? Навярно трябва да попитам родителите си, откъдето всъщност започна всичко, за което днес ще Ви разкажа. Каква немислима ситуация! От една част в живота ми, която навремето се опитвах да изтрия, се бе родила история, която днес мечтая никога да не ми се налага да забравя.

Може би бях в шести клас, когато моите родители се разведоха. Това е и причината днес аз да съм част от хората, живеещи в София. Не мога да Ви кажа с точност защо или пък как се породи тази идея. Знам само, че бях ужасена от факта, че трябва да живея в нов град след всичкия си досегашен живот, в който аз дори не го бях посещавала. Никога преди дори кракът ми не бе стъпвал в столицата. А сега ми се налагаше да прекарам следващите няколко години от живота си в нея. Като всеки друг човек, който е живял само на едно място и не е пътувал из страната толкова много, съзнанието ми бе осеяно с предразсъдъци и  негативи. Градът, в който бях прекарала целия си досегашен живот, сега се налагаше да остане само спомен заедно с всички онези места, през които бях минавала безброй пъти. Та той беше единственият дом, който познавах! Единственото безопасно място – моят роден град! Но животът бе решил, че прекаленият комфорт понякога е най-голямата опасност за хората и вероятно наистина беше така. Човек е способен да свикне с нещо толкова силно, че когато му се наложи да се отдели от него, изведнъж се чувства съкрушен. А може дори и да му остане лош привкус за цял живот. Това е и причината, поради която не харесвам промяната. Бях се привързала прекалено много и в онзи момент ми се струваше невъзможно да променя случващото се. Трудно е, защото се чувстваш като сдвоен здраво с любимото си  и при раздялата с него сякаш някой откъсва част от сърцето ти. Докато пътувахме към столицата, в багажа ми лежаха дванадесет години, но не бе останало място, за да мога да побера още толкова време, мечти и спомени. Сега те бяха захвърлени някъде по пътя, а на мен се падаше честта да създам нови, ала този път някъде далеч от старите. От една страна се радвах за онази овехтяла болка, която влачех със себе си и само заемаше излишно място, но тя все пак се бе вмъкнала някъде между ъглите. Така малко по малко сърцето ми започна да се разкъсва на парчета. Ах, само ако знаех, че това ще се окаже един от най-значимите и съкровени моменти за мен, щях да си спестя толкова грижи и проблеми!

Новото училище беше една от трудностите в новия град. Още отначало ме записаха в 90. СУ ,,Генерал Хосе де Сан Мартин”, което и до днес е единственото столично училище, което съм посещавала. Човек прекарва около дванадесет години от живота си в училище. Подарява половината време от деня си на това да бъде в дадената институция и прекарва голяма част от свободното си време в писане на домашни и какво ли още не… Но за какво е всичко това? За да мога да имам образование, за да мога да се науча да общувам с нови хора, за да мога да…? Какво друго мога да постигана? Толкова много от истински важните неща не мога да науча, докато съм в училище. Толкова хора не зная как или не искам да опозная, но съм длъжна да го направя, защото прекарвам повечето си време с тях. Тази норма понякога просто убива всяко желание и страст за каквото и да е било у мен.  Всеки я следва толкова сляпо и безгласно, че това на моменти ме кара да се чувствам отлъчена или дори грешна, мислейки си че светът може би е по-пъстър от обрисувания, а хората са много повече от губещи си времето слепи същества.  Бях се уморила да виждам учители пред себе си, които телом преподават, а духът им е някъде далеч от тях. Смачкваше ме още повече фактът, че най-често те обвиняваха нас учениците за тази си болка. Въпросът ,,Защо въобще би продължил да работиш нещо, което не ти доставя удоволствие?” просто не напуска уми ми. Нима човек няма избор да избира или преследва щастието в живота си? Нима има дадена възраст, на която човек спира да се наслаждава или мечтае? Но трябва да призная, че и аз също носех превръзка на очите си и не бях способна да виждам нито едно от иначе заслужаващите си неща в живота. На този етап от съществуването ми някак вече не си струваше да се опитвам да виждам без нея. По-точно казано, не смятах, че съм способна да виждам без нея. Вече просто бях свикнала с тъмнината и тя ми се струваше дори уютна на моменти.

Не ме разбирайте погрешно! Училището може да бъде едно прекрасно място, изпълнено с безброй вълнения. Но както всяко друго място в този свят, то се определя и от хората в него. Подрастващите особняци и вече порасналите ролеви играчи невинаги са най-приятната компания, нито пък най-правилната. Едните са незрели, жестоки и неуки, а другите – фалшиви, строго рамкирани и дистанцирани. Сега ще Ви помоля да си представете за миг, че стоите на ръба на скала. Цялото Ви тяло и сърце е пропукано и Вие треперите, без да знаете как да спрете. Изведнъж някой Ви блъска от ръба и падате бавно в тъмнината, потъвайки в страха с една единствена мисъл – Кога ли ще се счупите на милион парченца? Докато все още летите надолу в неизвестното, има някаква частица светлина и надежда, че може би няма дъно и ще можете да се запазите цели. А може би дори ще успеете да се научите да летите. В този момент се удряте с немислима сила долу и всичко, което сте и някога сте искали да бъдете, е вече на парчета, а отговорността отново да бъдете цели е изцяло Ваша. Откъде идват пропукванията преди да сме се понесли надолу ли? От всичките ни страхове и пороци, които всеки ден почукват непринудено по черупката на сърцето ни и го чупят парче по парче. Така се чувствах аз в новото училище. Накрая просто се оказах лежаща в тъмнината на милион малки частици. Надявах се, че някой от тези хора, които уж всеки представяше толкова светло, ще дойде и ще ми подаде ръка. Но никой никога не се появи над ямата. Или по-скоро е правилно да кажа, че никой не се осмели да скочи в ямата. В тази част от историята укорявам единствено себе си. Не можех да изискам от другите да пожелаят сами да се понесат надолу в неизвестното. Но не беше и честно, че аз винаги скачах заради тях, а когато аз имах нужда, всеки пазеше предимно себе си, без да се опита да изцери и мен поне веднъж. Вината донякъде беше моя. Но това невинаги щеше да бъде така.

В периода от шести до седми клас аз изобщо не бях подготвена, че новият град би могъл да бъде всъщност един топъл дом за мен. Никога не съм смятала, че София би могла да се превърне в част от живота ми по позитивен начин. Доста грешно в повечето време я асоциирах с не особено приятно място най-вече заради многото негативно настроени хора. За човек без фантазия столицата е град като всеки друг. Също каквато беше и за мен преди известно време. Но не можем да очакваме и случаен човек, когото просто сме поздравили, да ни има пълно доверие, нали? Искам да кажа, че ако не си прекарал известно време на дадено място или с даден човек, няма как да очакваш те да имат особено значение за теб. Отпишете клишето за нуждата от време! Колкото и време да прекараш някъде или с някого, ако си със същата негативна нагласа и не си способен да се докоснеш до същността на нещата, възможно е и след двадесет години това да продължава да не означава нищо за теб. Може би времето помага, за да може да свикнеш с присъствието на самото място, но няма да ти помогне да го усетиш. София е едно пъстро платно, на което всеки е нарисувал нещо от себе си. Аз обаче стоях пред него и се чудех – Какво ли мога да нарисувам аз? А как бих могла да реша, когато не можех да видя цветовете? В училище се опитвах да бъда като всички останали. Опитвах се да се впиша в общество, което дори не харесвах. Не ми харесваше и фактът, че всеки се мъчеше да бъде като останалите, както и това колко жестоки могат да бъдат хората с теб. В училище винаги е пълно с всякакви хора, така че предполагам, че за мен беше по-лесно да се слея с тях, дори и това да не ми харесваше. Истината бе, че новото място не беше страшно. Аз просто се страхувах от тъмното и търсех помощ, за да мога да събера всички свои части отново заедно. Но не исках и никой да знае, че някога съм падала.

Бях обградила съзнанието си с огромен и невзрачен купол, в който събирах различни изгубени или може би дори вече непотребни неща. Там беше творчеството, което винаги съм обичала, но никога не съм се осмелявала да развия. Различната ми страна, която обожавах, но не показвах, за да не може никой да я счупи. Бяха прашасали и подкрепата, и силата, които сама създадох. Липсваше обаче нечие присъствие. В купола така и не се намери човек, когото пазех. Всеки се стремеше към това да бъде цял, независимо колко чужди сърца ще почупи по пътя си. А аз стоях вечно сама, чупейки своето, за да може никой никога да не се пропука дори и мъничко. Опитвах се да не се затварям в самотното убежище, което нямаше ни прозорци, нито пък дори врата, която да можех да разбия. На дъното на ямата от време на време имаше леки проблясъци от ярки звездички. Опитвах се да им дам шанс да заблестят и всъщност наистина го направих, но удобно скрих  факта колко беше тъмно, когато затворя очи. Не бях способна да се грижа за нечия друга душа, когато едвам успявах да опазя моята собствена. С времето загубих всеки цвят и всяко чувство, които толкова трудно бях съхранила. Затварях очи и си казвах, че може би безцветната картина всъщност не е толкова неприятна гледка. Само дето дори не харесвам този депресиращ цвят – сиво.

Някак края на седми и началото на осми клас за мен сякаш се застъпиха. Това бе моментът, в който докарах нещо ново в убежището си. Влачех една торба с писалка и няколко празни листа хартия. Това, което винаги съм обичала в училище, е българският език и литературата. Винаги е бил любимият ми предмет, както е и до сега. Но в училище все четяхме текстове на други хора. Правехме анализ на живота на автора, думите му, а понякога дори на мислите му. ,,Любимият” ми въпрос, който някога учител ми е задавал, е: Какво е искал да каже авторът? Като пишещ човек, мога да Ви кажа, че понякога самата аз не зная с точност какъв е смисълът на собствените ми мисли, криещи се зад думите. Това е навлизане в чуждото убежище. Въпросът е повърхностен и наивен, защото кой е способен да му даде отговор и да бъде сигурен в думите си? Би било чиста случайност да отгатнеш как тупти сърцето на пълен до горе с емоция човек. Така че питая една ненавист към този въпрос. Коя съм аз, че да мога да отговоря на подобно нещо, когато дори не зная отговора за себе си. Не мога да Ви кажа с думи какво точно ме привлича в тази учебна дисциплина. Тогава знаех единствено, че този предмет ме караше да се събирам в моментите, когато мислите ми бяха пръснати на безброй различни посоки. Някак уравновесяваше душата ми, когато това ми се струваше невъзможно за постигане. Само тъмнина и размисли, които можех да запиша, както си поискам, и които никой не можеше да анализира. Можех дори да ги направя да изглеждат така сякаш всичко бе наред или пък да създам всичко, ама наистина всичко. Тогава беше и мигът, в който предполагам ми омръзна просто да чета текстове, които останалите в стаята така или иначе не разбираха. А и не всеки бе способен да ме накара да изпитам нещо, докато се взирам четиридесет минути в една страница. Това си беше мой избор. Реших, че този път искам аз да създам нещо свое. Идеята за това придаде смисъл на иначе непрогледното ми ежедневие. Но си нямах представа от литература. Не че не се справях с предмета или нещо подобно, но да те научат как да пишеш и четеш, как да почувстваш текста и как всъщност да създадеш нещо свое, бяха коренно различни неща. Повечето преподаватели бяха готови да четат, ако ще и една страница цял час, и ти да продължаваш да не разбираш защо изобщо слушаш всичко това. В повечето творби наистина имаше душа, но дори от тях човек с нулева личност би взел само името на автора. Защото това най-лесно се разбира и когато не можеш да вникнеш в написаното, просто е най-лесно да изтъкнеш, че е написано от някой популярен автор. Само че, ако не виждах цветовете, как бих могла да нарисувам пъстро и естетически издържано платно?

Свободни сте да го наречете, както сметнете за правилно. Завръзка, развръзка, кулминация, отговор, искра… Първият ми час по български език и литературата в осми клас трябваше да започне. Бях ужасена, защото нямаше да продължа със същия преподавател. Сега ми се налагаше да променя нещо в най-комфортната си среда. А както вече знаете, аз не понасям промените. Неяснота и още мрак! Стоях на клатушкащ се стол, за сметка на това изключително удобен. Трябва да Ви кажа, че колкото и да ме беше страх, бях заобиколена от не нечие убежище, защото тук очевидно никой не се криеше. Около мен вирееше нечий друг свят, който бе виден за всеки. Влизайки в тази стая, на вид най-обикновена, срещнах уютна обстановка. По стените висяха всякакви картинки и рамки, които обаче не затваряха в себе си ничия душа. Первазите и бюрото бяха приятно декорирани и без значение дали навън времето се мусеше, вътре винаги беше слънчево. Вратата и полето около бялата дъска бяха обрисувани, но не фалшиво или сиво, а цветно и красиво. Чиновете светеха в любимото ми зелено, но не от онова неоновото като завистта на някои хора, нито пък тъмнееха като унилите вехти листа на есен. Цветът им наподобяваше светлозеленикавите ябълки, които носеха една сладост у себе си. Молех се новият ми учител само да не е от онези преподаватели, които са способни да изцедят и последната капка стремеж от теб. Вместо това, красиво нарисуваната врата се отвори и в стаята влезе добре сложена жена с проницателен поглед. Ръцете ми настръхнаха и всичко в стомаха ми се сви на топка. Тя не плашеше с ръст, защото не бе особено висока. Като се замисля не се и опитваше да всява уплах като останалите членове на тази гилдия. Даваше вид на уверен и стабилен човек. Бях я виждала навярно само веднъж, но можех да се закълна, че не я забелязвах по коридорите, макар и миналата година почти всичките ми часове да се намираха в същия коридор, в който се намираше и нейната стая. Не знаех какъв човек стои срещу мен, докато тя не започна да говори. Представи ни се най-първо с името си – Кръстина Иванова. Аз на момента го запаметих в главата си. Може би, защото никога преди не бях срещала човек с такова име. Възможно е да беше, защото човек лесно би го сбъркал. Пишеше се с Ъ, но много хора биха сложили И, защото е по-класическо. Може би беше, защото хората често бъркат моето собствено име. Пише се с двойно Н, но въпреки това все се намира някой, който ще го изпише с едно. Тя постави нещата си върху бюрото, подпря се на него и започна да оглежда всяка една личност, която седеше пред нея. Погледът й не можеше да фокусира само един, а по-скоро се опитваше да забележи отличителното у всеки. Не усетих капка притеснение зад речта й. Все още не разбирам как хора с подобна професия успяват с лекота да използват личното си слово пред толкова много души и да не изпитват каквото и да е затруднение да общуват пълноценно с тях. Не мисля, че винаги е възможно. Може би, ако спреш да трепваш всеки път, когато изричаш нещо от себе си на глас, няма да звучи толкова комфортно, колкото смяташ, защото тогава вероятно не би бил толкова силно свързан с масата от хора, която слуша всяка твоя дума. Но, противно на това, госпожа Иванова продължи да обяснява всичко, което имаше като изисквания и желания към нас толкова красноречиво.  Пред погледа й като че ли не стояха малки хора, а най-обикновени равнопоставени души. Не бях свикнала на това прямо и естествено отношение, в което човек дори не се опитва да се скрие. Тя сякаш различаваше очите на всеки от просто празните погледи, които умееха да съдят всичко с почти никакво основание. Седях точно пред нея и както всеки друг път при среща с нов човек опитах да забележа нейните отличителни черти. Те със сигурност бяха не малко и аз едва ли бих могла да бъда кратка. Но ако трябва да започна с нещо, то ще бъде моментът, в който тя промени целия ми досегашен свят.

Какво представлява един учебен час? Вероятно госпожата говори, учениците пишат, а когато звънецът бие, всеки се изстрелва към вратата. Кръстина Иванова не беше от този вид учители. Тя нямаше да си губи времето, докато превърта една и съща суха страница от учебника. Интересното беше, че тази година тя не изискваше учебници. Вместо това работеше с виртуалната класна стая, правеше презентации за в часа и преподаваше подробните си планове, без дори да поглежда назад за нормата. Първоначално ми се струваше смело да не поиска учебник, защото се изискваше креативност, за да може да задържиш вниманието на група подрастващи за повече от половин час, но след време разбрах, че определено знаеше какво прави. В началото на всеки час тя влизаше в стаята с минута-две по-късно, поставяше учебника и лаптопа си на бюрото, поздравяваше ни и проверяваше за отсъстващи. Обичаше да започва часа си със закачлив въпрос, който бе от предишен час като проверка на знанията ни. Хвърляше по един поглед към класа, като беше напълно наясно с това кой знаеше отговора. Повдигаше едната си вежда, усмихваше се и посочваше някого. В такъв момент всичко в мен изтръпваше. Не се притеснявах да каже моето име, но не го и предпочитах, защото не исках да сгреша. Това всъщност ни мотивираше, защото не искахме да я разочароваме, непомнейки нищо от урок само отпреди седмица. Може би разочарование не е точната дума, но определено не я радваше, когато бе отделила толкова време и усилия в преподаването и преповтарянето на един и същ материал и въпреки всичко все се намираха някои ученици, които упорито не демонстрираха достатъчни знания. Тя искаше да бъде сигурна, че след всичките й опити в главата ни ще остане нещо. Искаше да види на първо място старанието и опита. За нея беше ясно, че по пътя ще се провалим поне веднъж, но искаше да види как не се отказваме. Ако изкараш ниска оценка на тест или не се справяш с даден материал, беше готова да ти даде шанса да успееш следващия път, колкото и продължителен период да бе това понякога. Обръщаше внимание на всеки един от нас, независимо колко трудно се работеше с някои ученици. Умееше да подбира думите си внимателно и възможно най-уместно, затова говореше бавно и ясно. Имаше моменти, в които някой отворко решаваше да наруши комфорта на работата в клас и тогава тя имаше нужда да замълчи за миг, за да може да реши кое би било най-правилното действие. Човек има даден праг на търпимост, на каквото и да е било. В случая… някак странно, но учителите също имат такъв. Може би за пръв път от много време си давах сметка за това. Покрай нея започнах да забелязвам учителите. Започнах да виждам как те също чувстваха и преживяваха. Сега можех да видя преподавателя като нещо повече от просто възрастен. Научих се да правя разлика между хората. Започнах да виждам отличителните белези на всеки, който заставаше пред погледа ми. Вече не правех разлика между ученик и учител, защото и двамата бяха способни да се държат като особняци, и двамата можеха да бъдат човечни. Изглежда аз не им давах шанс да бъдат такива с мен. Поне до този момент. Да си призная, учителите са способни да бъдат една приятна компания, в която да се почувстваш добре, но и да си вземеш някой друг житейски урок. Но това отново бе според типа човек. Госпожа Иванова не преподаваше урок. Тя ни учеше на нормите и правилата в българския език, докато се опитваше да ни обясни нормите и правилата между хората. Вярваше, че всеки таи у себе си любов и толерантност, стига да има кой да му покаже как да ги използва. Осмисляше заедно с нас литературните произведения, докато се опитваше да ни накара  да осмислим човешките взаимоотношения в обществото по най-правилния за нас начин. ,,Каквото и да си мисли човек и както и да се чувства той на моменти, знай, че винаги ще има една тънка граница, която просто не трябва да пристъпваш!” – каза ми тя неотдавна. Тогава седнах от едната страна на границата, а от другата седеше тя. ,,В случая съм аз, но може да бъде всеки. Който и да е, например човекът Х. Но това не променя нещата.“ – държеше да ми обясни смисъла зад думите си. Погледнах надолу и виждах чертата, но виждах и нея. Затворих очи и я замених с други хора. Опитвах да си представя ситуацията с когото и да било. Трудното беше да разбера кое точно е по-важно. Не беше забранено да стъпиш с крак от другата страна, но щеше да разруши всичко, което си създал с отсрещния човек. Не беше важно кой точно ще застане срещу теб. Границата символизираше личния свят на дадената душа и тя ясно ми каза, че никога не бива да нарушавам това. Границата показваше колко точно държиш на някого, както и на собствените си ценности. Затова аз седнах и само наблюдавах, без да се бъркам в ничии свят.

Нито дори за ден Кръстина Иванова не пропускаше да бъде себе си. Може би в дадени дни не се чувстваше напълно стабилна и всъщност това винаги личеше. Имаше дни, в които нещо разклащаше света й и тя имаше нужда да се запази спокойна и разумна, макар дадени ситуации невинаги да го позволяваха. Знам единствено, че колкото и да са били пътите, в които съм виждала насълзените й очи, не се е случвало това да повлияе на някого негативно, само защото нещо възпрепятства моментното й щастие. Някои хора биха съсипали нечий ден, само защото техният не върви по план, но не и тя. Всеки ден, дори само с появата си в стаята, тя допълваше обстановката. Някак четирите стени придобиваха душа и всичко изглеждаше дори по-светло и се усещаше дори по-топло. Понякога, докато седях на чина си и чаках да започне часът, отново разглеждах всичко наоколо. На прозорците имаше зелени перденца, които не вършеха друга работа освен да красят, но пък се справяха добре. По стените висяха различни надъхващи цитати и табла. На бюрото й имаше листчета, свещ, звънец, който използваше вместо да повишава тон и други дрънкулки. Зад чиновете в дъното на стаята имаше секция, на която стоеше и една ръчно изработена саксия с лилави цветя. Тя беше моя. Един ден просто я направих, ей така, без какъвто и да е повод. Исках по някакъв начин да ме има в цялостната обстановка. Обичах да напомням на любимите си хора колко са важни за мен. Седях на първия чин, защото не исках да бъда далеч от нито една нейна проява. Когато влизаше в стаята, на първо място можех да забележа външния й вид. Винаги комбинираше облеклото си цветово, но независимо какво решаваше да носи, непрекъснато сияеше откъм лице и душа. Трябва да отбележа обаче колко добре й стоеше черният цвят. Правеше я да изглежда дори по-силна и красива от обичайното. През часовете понякога се шегуваше, а когато се смееше, сякаш нещо у мен светваше и независимо от неприятните ми мисли в този ден аз просто можех да усетя топлата искра зад искреността на радостта й. Не пишеше много по бялата дъска, но когато го правеше, я изписваше цялата, така че да е възможно най-ясно и прегледно. Честно, случваше ми се да не мога да разчета някоя друга буква или дума. Все още не разбирам как някои възрастни пишат толкова прилежно и в същото време достатъчно завъртяно, че да е трудно за четене. Докато преподаваше понякога сядаше на стола си зад бюрото, кръстосвайки двата си крака, отваряше учебника и изваждаше разделителя, който сгъваше по всевъзможни начини през целия час. Друг път се разхождаше пред бюрото и ръкомахаше, а някой път просто се подпираше на бюрото и ни наблюдаваше, докато говореше нещо сериозно или пък точно обратното. Обичаше да разказва урока и да ни провокира да разсъждаваме. Българският език е свързан с много правила и особености и не бих казала, че е особено сложен, ако разбира се имаш добър оратор. Аз имах, затова и наистина нямаше нещо притеснително откъм тази част на предмета. Литературата е по-творческата част на нещата. В нея вече наистина може да се сбърка сериозно, защото ако преподавателят ти не е способен да разбира и усеща думите, те не биха могли да достигнат до теб като ученик. Затова и литературата мина чудесно. Получаваха се дискусии, в които тя оставяше всеки да се изкаже и всеки се чувстваше свободен да разсъждава на глас, защото тя нямаше да осъди никого. Определено на моменти доста изразено не беше съгласна с нас, но ни обясняваше причината и не отхвърляше нито една мисъл. Говореше известно време, а после задаваше въпрос или ни казваше да си запишем важното. Едва ли някога ще забравя определението й за важности, което всеки час повтаряше. ,,Запишете си, може и с различен цвят, следващо NB!…” – казваше по някое време през часа. Не знам защо, но от тогава пиша с жълто по БЕЛ. Оттогава си записвам NB!, независимо от предмета или повода. Помня и онези почти незабележими изрази и думички, които тя използваше. ,,Много бих искала да случа…” – употребяваше тази дума доста често. Нетипична дума – случа. Или пък цялата експресивност, с която говореше. Нямаше и ден, в който да започне да разговаря, с когото и да е от нас, и да не подхване тези силни думи. Уверявам Ви, че в един момент започвах да усещам удивителния знак всеки път, когато приключваше изречението си. Телевизорът, на който пускаше презентациите, беше позициониран точно пред мен. Не знам как винаги изпипваше всичко толкова разбираемо и в същото време толкова в неин стил. Госпожа Иванова определeно беше от онези учители с ясно изразен почерк и определено не можеше да го сбъркаш. Особено сложен до обикновената норма. Спомням си пътите, в които се случваше да ме смъмри за нещо. Тогава се чувствах наистина виновна, защото уважението ми към нея има голяма тежест. А и сама можех да се усетя, когато го правех, само че изречено на глас от нея си беше запомняща се поука. ,,Ани, моля те, не драскай по чина!” – казваше един път, докато имахме литература. ,,Ани, ще повториш ли какво казах?” – леле мълчанието ми тогава е по-срамно от каквото и да е било. Най ме довършва обаче погледът й, когато си казал нещо глупаво или неуместно. На моменти беше съгласна, но не можеше да го изрече на глас, заради простичкия факт, че все пак беше наш преподавател. Все пак обожавах начина, по който беше честна и факта как понякога си позволяваше да подхвърли нещо по-несериозно. Правеше разлика между шега и работа, което ми допадаше. Определено часовете й бяха най-вълнуващата част от деня ми. Стаята бе най-уютното място. А часовете ме изпълваха с вълнение и всеки път с нещо ново.

Един ден ни даде за домашно да напишем есе. Както казах, постоянно ни стимулираше да разсъждаваме, а творческите задачки си бяха нейната сила. Темата на есето, разбира се, беше свързана с материала по литература. Болка ли е любовта?  Силна тема, която ми хареса. Най-после щеше да има полза от болката, която влачех в багажа си. Стоях над празния лист и мислех какво ще е най-правилно да напиша. Честно казано ми беше омръзнало от нормата. Все още се опитвах да се впиша в нея, но този път реших да рискувам. Отне ми може би един учебен час, но написах точно това, което наистина мислех и чувствах. На следващия ден трябваше да предадем есетата си. Ръцете ми трепереха, защото нямах никаква идея как би оценила наистина мен. Беше първият път, в който се осмелих да изляза от купола, без да се опитвам да се крия. Следващата седмица Кръстина Иванова отново влезе минута по-късно, но този път носеше листовете със себе си. Тя раздаде всички работи, но моята остави на бюрото си. ,,Твоята ще я коментирам след малко.” – каза ми тя, докато ме гледаше право в очите. Изпитвах смесени чувства. Определено бях убедена, че съм я докоснала по някакъв начин, но въпреки това се страхувах. Но не от очите или думите й, а от неизвестността, която поглъщаше увереността ми с всяка отминаваща секунда. Отдели колкото време беше нужно, за да обсъди и поправи всяка грешка или пък да допълни каквото смяташе за нужно. Накрая се върна на мен. Не мога с точност да опиша момента, в който осъзнах какъв човек стоеше пред мен. Госпожа Иванова взе листа ми в ръце и започна да изрежда всяка причина, поради която аз се бях справила по-добре от всеки друг. Тя не се страхуваше да изтъкне позитивите на някого, който наистина я бе впечатлил. А сега тя впечатляваше мен. В един момент поиска моето разрешение да прочете есето ми на глас пред класа и пред всяко остро и несправедливо мнение. Но дори и да имаше такова, аз не го чух, защото слушах единствено нея. Тя прочете всяка дума с чувството, с което иначе бях писала. ,,Продължавай да се развиваш в тази посока. Просто не спирай да пишеш!” – продължи тя. Тогава видях неясен силует над ямата. Той ми подаде ръка, а аз, невиждайки нищо в тъмнината, просто се хванах за нея. В последствие разпознах чия ръка държах. Сред всички онези души тя беше човекът, който ми подаде ръка и ми показа, че аз наистина мога. Това беше моментът, в който аз успях да дам шанс на себе си за първи път от наистина много време насам. Може би за всичко, което ми каза тогава, ще й бъда най-благодарна. Това беше моментът, в който искрата ми към литературата не се намери или запали, а се разпали и ме погълна. Но огънят не ме плашеше, защото точно той ме топлеше. Това си беше моята искра, която тя разпали.

Не мина много време оттогава и след поредния час по БЕЛ Кръстина Иванова стана от бюрото си и се доближи до мен. Предложи ми възможността да участвам в конкурс по литература на тема Бог е любов. Първоначално я погледнах изключително учудено и отрицателно. Фактът, че дори не можех да се нарека религиозен човек, ме накара да се замисля – Какво въобще бих написала точно аз? Въпреки това не можех да й откажа, защото тя ме накара да изглеждам така сякаш наистина можех да се справя. Предполагам нямах какво толкова да губя, така че участвах. Всъщност дори се класирах на трето място и имам грамота, въпреки факта, че това беше изобщо първото ми участие в подобно нещо. Но не това ме развълнува толкова. По-запомнящото се за мен бе, когато всъщност й съобщих, че съм се справила. Спомням си момента, в който ме прегърна толкова силно, че това беше единственото, което имаше значение за мен. Радостта й беше толкова чиста, че дори се зарадвах за себе си. Аз не се чувствах като победител, защото някак, ако не си първи, си никой, но това не беше вярно. Може би за някого беше и отчасти за мен, но това беше просто поредната норма, която си мислех, че е правилно да последвам. Тя успя да ме научи на това, че независимо дали ще спечелиш или не, най-важното винаги ще бъде да се наслаждаваш на процеса и да вярваш най-вече в самия себе си.

За да получа грамота, всъщност трябваше да отида да си я взема. Госпожа Иванова и тогава беше до мен. Още нещо от многото, за което й благодаря безкрайно. Междувременно се научих да благодаря. Преди ми се струваше неудобно изказване, което едва ли бе важно за някого, но сега то би било най-малкият жест, който бих могла да отправя към важен за мен човек. Докато пътувахме натам, разговаряхме за града, а в допълнение към това аз наблюдавах пътя. ,,От време на време си подарявай тези моменти – да излизаш и да се наслаждаваш, разхождайки се из града!” – говореше ми тя. До този момент сякаш се мъчех да видя красотата в заобикалящото ме  докато все още носех превръзка на очите си. Тя съвсем неочаквано протегна ръце към мен и я отвърза. Превръзката бавно се свлече по рамото ми. Очите ми бяха затворени за прекалено дълго и сега светлината едвам се прокрадваше между зениците ми. Около себе си чувах как тя продължаваше да разговаря с мен. Не зная как бе способна да съчетава думите си, така че да опише гледката дори по-добре, отколкото аз въобще бях способна да я видя. Миглите ми пърхаха като пеперуди, защото мигах неудържимо. Очите ми се насълзиха и кафявите ми очи потънаха под океани от сълзи, които обаче не бяха породени от тъга. Тя не ми върна цветовете обратно, но ми каза всяка причина, поради която си струваше да пожелая отново да ги видя. Отваряйки очите си почти напълно, долавях единствено сивото. Продължавах да сълзя и донякъде от отчаяние ги затворих отново. Словото й обаче още звучеше в ушите ми и след секунда пак ги отворих. Гледката бе размазана и неясна, но имаше избелели цветни кръгове. Мигнах веднъж и проглеждах жълто, носещо се от светлините на София. Уличните лампи премигваха с ярко жълта светлина, а вече отиващото си слънце проблясваше с неговите жълтеникаво-бляскави лъчи. После мигнах втори път и съзрях розовите оттенъци на предстоящия залез зад облаците. При следващия си опит видях и червените светлини на автомобилите, а също и зелените листа по дърветата, които политаха надолу от клоните. Градът изглеждаше различно, когато бе изпъстрен с всички възможни цветове. Всеки ъгъл и човек придобиваше един друг облик, който толкова време не можех да забележа. А беше толкова красиво, когато избереш да гледаш от позитивната страна на нещата. Несполуките винаги щяха да съществуват, но щастието си го създаваш сам. Столицата не беше лошо място, но на моменти хората виждаха само лошото у нея. Изключително лесно бе да се навъся и да откажа да сваля превръзката си. С времето ставаше все по-трудно, защото все си намирах оправдание, защото бе по-безопасно зад нея. Благодарение на моята госпожа Иванова сега стоях по-уверено пред същото това столично платно, което изначало изглеждаше сиво за мен. Всеки, живущ в София, бе оставил своя отличителен белег върху огромното платно. Сега бе мой ред да оставя следата си в този град, който се превърна в топъл дом за мен. Но едва ли някога щях да успея да видя този факт, ако тя не ми бе върнала цветовете. Поставих ръка на гърдите си и тя се боядиса в червена боичка, заради топлината, идваща от сърцето ми. После гордо я залепих за платното и оставих в София една частица от себе си. Малко късче от почупеното ми сърце.

Обръщайки се настани, открих и кафявото. То направо щеше да ми изкара очите, толкова бе видно и то през цялото това време. Кръстина ме гледаше с изпълнените си кафяви очи, които просто ми се усмихваха. Бялата звездичка в очите й не беше отражение от светлината, а личната й искра, която видно осветяваше и най-затъмнените кътчета на душата ми. Сякаш можех да се протегна и да се потопя с този безкраен океан от вдъхновение и надежда. Всяка частица от тези наглед формални кръгове бяха портал към същността й, която не можейки да се побере в купола ми просто го пръсна. Стъклата се разлетяха навсякъде и аз вече нямах убежище, където да се крия. Но вече нямах и причина, за да го правя. Огледалните стъкла, като че ли ми позволяваха да вляза в портала. Обединени заедно образуваха едно огледало. Можех да се огледам в него, но в отсрещната страна не виждах моето отражение, а нейното. Сякаш споделяхме една обща душевна частица. В отражението виждах абаносовите й къдрици, които на светлина изглеждаха по-светли.  Те се спускаха по раменете й точно като моите. Разликата във възрастта не си личеше отвън, защото тя винаги изглеждаше чудесно. Проличаваше си, когато започваше да говори с хората. Тогава натрупаният разум излизаше наяве. Но творческата й страна нямаше точно определено място, където се разкриваше. Вместо това, бе видно по всевъзможни начини. Дали щеше да я забележиш чрез класната й стая, която притежаваше най-креативната и сърцата  обстановка, или пък щеше да го забележиш по външния й вид, бе все едно. Тя мина през огледалото и го счупи, а стъклата се разлетяха на всевъзможни посоки. Едно голямо парче се бе заболо право в сърцето й и тя наряза ръцете си, давайки ми частица от собственото си сърце. Цялото време и енергия, които влагаше във всяка моя душевна празнина, сега си личаха най-ясно, когато самата тя беше на парчета. Сега притежавах частица от душевната й същност, която бе способна да се нагоди според формата на която и да е празнина в собствената ми душа. С всеки изминал ден, в който ми подаряваше толкова много време и внимание, си се усещаше точно там, между празнините. Тя беше готова да нареже собствените си ръце, за да мога аз да бъда цяла отново, което означаваше повече дори и от толкова силна и самодостатъчна си дума като обичта. Нейната беше безгранична.

Бих искала да Ви разкажа и за една наша случка, която обаче е една от най-емоционалните ми такива. Веднъж останах след часа, защото и за двете ни той беше последен. Докато подреждахме стаята, си говорехме за книги и тя ми спомена една, която желаеше да прочете, но все не намираше време. Като човек, който винаги внимава за детайлите между думите, и този път не ги пропуснах. След като си тръгнах, отидох и взех тази книга, защото щастието й беше незаменимо чувство. Обичам да създавам момент на изненада, затова не й я дадох веднага. Вместо това я скрих върху стола й и го избутах под бюрото, така че тя да не успее да я види веднага. След тази ми проява у нея определено се бе породило щастието, което радваше всяка част на сърцето ми. Това, което прави тази случка толкова сантиментална за мен, беше нейният жест, който тя отправи към мен в отговор. Тогавашният ден не беше от най-добрите ми  и очите ми цял ден капеха по коридора. Рядко си позволявах да сълзя толкова видно, но този път имах причина. В края на деня обаче той се превърна в един от най-хубавите ми досега. Подари ми една малка торбичка с една единствена дръжка. Когато обаче си позволих да я разгърна, очите ми протекоха дори още по-силно. Никой досега не ми беше връщал жест, нито пък някой някога бе успявал да ме накара да плача от щастие. Но тя го направи! Имаше една книга, чиято корица бе изписана от горе до долу, но най-прекрасното нещо бе един цитат, с който ще я помня винаги и едно малко сърчице в края, което бе нарисувала. То беше криво, но достатъчно, за да напълни моето собствено. Подари ми и една прекрасна свещ, която щеше да прокужда мрака надалеч, когато нея я нямаше до мен.

,,Давай на всеки един твой ден шанса да бъде най-добрият в живота ти!”  ♡

Днес смело мога да заявя, че точно в София открих своята най-вдъхновяваща и допълваща ме личност. Тя е един силно емоционален и деликатен човек, който обаче аз имах честта да опозная по-дълбоко, от това, което иначе ми предлагаше рамката на учебния час. Тя е разумна и безкрайно силна, но най-вече е най-чудатият и интригуващ човек, който някога съм срещала в още съвсем краткия си житейски път. В девети клас Кръстина Иванова вече не е мой преподавател, но иронично на всичко, казано относно времето, една година за мен бе достатъчен период от време, за да знам, че никога не искам да губя тази искра, която кара сърцето ми да свети толкова ярко.  Научи ме на някои важни морални ценности, които ще запазя за себе си. Успя да ме научи и на това колко сила притежават думите обич и обещание и колко е важно човек да знае как да ги използва. Как никога не трябва да заключвам потенциала си с думата трябва, защото никой не е способен да ми каже как точно трябва да тупти сърцето ми. Днес благодаря изцяло на нея, защото ако никога любимият ми предмет не ни беше срещнал, едва ли днес той щеше да е и толкова важно част от мен. Безкрайно й благодаря и за факта, че след всичко тя все още държи ръката ми, за да мога аз никога повече да не падам в ямата. Всичко, което пиша, винаги ще съдържа частица от нея, защото вече не мога си представя свой текст, без онези нейни почти недоловими експресивни думички. Точно те правеха мислите ми завършени. И точно моята муза успя да сглоби пръснатото ми сърце наново.

Материалът е изготвен от Анна Тенева, ученичка в  90. СУ „Генерал Хосе де Сан Мартин”, гр. София, за ученическия конкурс-обучение „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“

Организатор на конкурса „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“ е фондация „Добрият пример“, носител на правата и организатор на ученическия конкурс-обучение „Работилница за репортери“ и издател на книгата-сборник с най-добрите произведения на участниците в Работилница за репортери: „Разкажи за твоята България“

Събитието се осъществява с финансовата подкрепа на Столична община

Медийни партньори на конкурса са: bTV Media Grоup, БНТ, Bulgaria ON AIR, Euronews Bulgaria, БНР, Дарик радио, FM+, Teen Station, EspressoNews, b2b Media, BulFoto

Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR, Катедра „Медии и обществени комуникации“ – УНСС

С леко учудване детето прочете надписа „Кино Влайкова“.

– Тате, защо се казва така? – попита то баща си.

– Влайкова е жената, която го е направила това кино.

Детето беше втренчило погледа си в малката жълта сграда, която все още му приличаше на някакво старо кафене и не можеше да си представи как може това да е кино. Беше твърде малко, а името му беше толкова странно…

Днес почти всички, минаващи по улица „Иван Асен II”, подминаваха без капка възторг нестандартното име на киното. Знаеха, че то съществува, но не възприемаха името „Влайкова“ като прилежащо на човек, ами красиво съчетание от букви, което просто съществува.

Мария Влайкова е третата съпруга на известния писател Тодор Влайков. Въпреки популярността на съпруга си, тя не остава скрита в сянката му. Вярваща в силата на образоването, през 1926 година тя дарява киното си на Министерството на народното просвещение.

Рядко се случва човек да притежава собствено кино, а още по рядко и да го дари в името на някаква величествена идея. Така Мария Влайкова остава и до днес една от най-интересните жени, допринесли за благото на София.

Историята на малкото жълто кино започва в далечната 1924 година, когато се ражда и идеята за него. В така наречения „Малък Париж“[1], Мария Влайкова притежава земя, на която решава да основе киносалон със собствени финанси. Строежът започва през 1925 година и сякаш се превръща в едно от вълшебствата на квартала, наричан в наши дни – „Яворов“. Водена от любовта си към изкуството самата Мария Влайкова помага в строежа, заедно с мъжа си. Изумен от подвига на семейството, Ран Босилек разказва в един от спомените си как е видял Мария и Тодор да нареждат камъни и тухли.

По онова време Мария Влайкова е на 54 години, което е още един повод за възхищение. На възраст, в която всеки се стреми да намери перфектното място за отдих, тя намира сили да следва най-искрената си мечта. Решена на всичко, тя ипотекира цялото си имущество и изпада в множество дългове, които в последствие са поети от Министерството на народното просвещение.

По професия Мария е учителка. След като завършва образованието си, преподава в Охрид, а после се премества в София, където се омъжва за Тодор Влайков. В учителските й години се появява и самата идея за принос към образованието – „Още тогава у мене се зароди желанието да помогна с нещо за успяването на просветното дело в родината. Много години се изминаха, много несполуки и злочестини сполетяха родното племе и родната земя, но това мое желание не ме напусна. Аз останах вярна на своето желание и досега.“

За себе си тя признава, че е голяма любителка на изкуствата, а по-точно театъра – „…възхитена от красотата на хубаво изпълнените опери и драми от добри артисти, в последно време желанието ми да спомогна на народната просвета се насочи към мисълта, че тя може да се прояви именно в делото на преосмисляне на народния наш театър.“ Така тя взима решението да основе салон, който е подходящ за театър, но и кино. Мария Влайкова вярва, че именно новото изкуство – кинематографията, ще е основополагащо за развитието на младите.

За онова време мисълта, че киното може да бъде част от образованието, е революционна и нестандартна, но и много мила за влюбилите се в него. В наши дни, когато живеем във века на технологиите, сякаш не забелязваме красотата на обучението чрез изкуство. Приемаме часовете, в които гледаме някой филм за почивка, а „халтурата“ тихо се промъква между чиновете.

Напук на благородната й кауза, съдбата се „отблагодарява“ на Мария Влайкова с болест, в следствие, на която тя умира десет месеца след завършването на киното. В очакване на смъртта тя пише: „Моето желание е след моята кончина салонът ми да бъде в пълно владение на Министерството на народната просвета, което да разпорежда от приходите на салона, да се подпомага народното театрално дело.“ Дарението е прието, а по-късно от приходите на киното са разпределени стипендии на различни български творци по изискания на самата Влайкова.

След основаването на киното то преживява какво ли не. Едни от най-пагубните му моменти са неговото прекръстване на „Кино Виктория“ през 1942 година и опожаряването му по време на бомбардировките в София през 1944 година. В тези години то губи най-ценните си неща –  съответно спомена за делото на Мария Влайкова, както и целия си инвентар, който е бил една от големите помощи за българската култура.

Днес салонът е отново с името на своята създателка, но и с ново оборудване за прожектиране на филми. Част е от читалище „Антон Страшимиров“ и е домакин на множество филми от най-различни фестивали. Макар и така, то пак е едно по-малко известните кина в столицата. Може би още Мария Влайкова го е предвидила за по-сантименталните хора, които откриват магия в изкуството.

Докато пиша това и гледам снимката на госпожа Влайкова, си мисля, че въпреки строгия й поглед, бих искала да отида на кино с нея, както с госпожата по български език ходим на театър… Така Мария Влайкова не просто се превръща в пример за учителите, но и за учениците, защото с делото си тя доказва, че и най-големите мечти са възможни.

Материалът е изготвен от Ирина Тилова ученичка в 18 СУ „Уилям Гладстон“, гр. София, за ученическия конкурс-обучение „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“

Организатор на конкурса „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“ е фондация „Добрият пример“, носител на правата и организатор на ученическия конкурс-обучение „Работилница за репортери“ и издател на книгата-сборник с най-добрите произведения на участниците в Работилница за репортери: „Разкажи за твоята България“

Събитието се осъществява с финансовата подкрепа на Столична община

Медийни партньори на конкурса са: bTV Media Grоup, БНТ, Bulgaria ON AIR, Euronews Bulgaria, БНР, Дарик радио, FM+, Teen Station, EspressoNews, b2b Media, BulFoto

Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR, Катедра „Медии и обществени комуникации“ – УНСС